Но Хефестион винаги беше там. Той очакваше ритуала на изгарянето си.
Работата по новото пристанище и флотата вървеше гладко. Александър имаше време за всичко. Но скоро започна да отделя време само за Хефестион. Отново се върна към лудостта си. Събуждаше се нормален, но веднага се понасяше без посока по течението на сънищата. А сънищата на Александър бяха като демони. Той ги призоваваше да се върнат и те му се подчиняваха.
Нареди да бъдат съборени наполовина десет стадия от стените на града и да бъдат подравнени като квадрат. Вътре поставиха платформа, направена от прекрасни плочки. Всяка от страните бе дълга един стадий. Това беше основата на кладата. Оттам тя се издигаше заострена нагоре — етаж по етаж. Върху всяка редица имаше изваяни скулптурни фигури. Бяха издълбани от дърво, но толкова прецизно, сякаш бяха предназначени да оцелеят във вековете. Най-долу бяха изобразени носове на кораби със стрелци и воини, по-големи на ръст от истинските. Следваха факли, украсени с орли и змии и високи двадесет стъпки. После идваше една сцена на диви зверове и ловци. По-нагоре имаше купчини от трофейни оръжия, както македонски, така и персийски, за да покажат, че и двата народа са почитали мъртвия. Над нещо, което не разбрах какво е, стояха изваяни слонове, лъвове и гирлянди. А на върха имаше фигури на крилати сирени. Те бяха кухи и в тях живи певци трябваше да оплакват мъртвия, преди да бъде запалена кладата. Между всеки етаж висяха огромни алени знамена. Вътре имаше достатъчно място за голяма стълба, по която да го качат горе с достойнство.
Като гледах всичко това, си мислех, че откакто е започнал светът, нито един цар не си бе отивал по такъв начин. Александър го беше измислил, сякаш това бе предназначено за самия него. Наблюдавах лицето и очите му, които гледаха към кладата. Наблюдавах го в тихата му лудост и не се осмелявах да направя нищо, нито дори да го докосна.
Погребалната кола пристигна от Екбатана, ескортирана от Пердикас. Хефестион отново бе изложен на поклонение в двореца. Сега Александър ходеше да го вижда по-често — скоро вече нямаше да го има. Медий от Лариса97, който беше негов приятел, поръча малък бронзов портрет на Хефестион при един скулптор, който го бе виждал често. Искаше да го подари на Александър и той го прие с такава радост, че един след друг приятелите му, съперничещи си кой от привързаност, кой заради благоразположението му, си поръчаха малки статуи от злато, слонова кост или алабастър. Скоро стаята се напълни с тях! Където и да погледнех, Хефестион беше навсякъде.
Един ден, когато останах сам, взех най-хубавия портрет в ръката си и му казах на ум:
— Кой си ти, какъв си ти, че да можеш да постъпваш така с господаря ми?
Александър бе влязъл неусетно зад мен.
— Веднага остави това! — изкрещя той с такъв гняв, че аз едва не го изпуснах. Успях някак си да го оставя, като целият треперех от страх да не бъда изгонен завинаги. После той рече по-меко:
— Какво правеше?
— Той ти беше скъп — отговорих. — Исках само да го разбера.
Александър отиде до другия край на стаята и се върна. Тогава каза:
— Той ме разбираше.
Нищо повече. Беше ми простил. Александър не бе искал да ме нарани. Аз бях попитал, той отговори.
Те и двамата бяха родени в един и същи месец, на едни и същи хълмове. Бяха от едно и също племе и имаха едни и същи богове. Бяха живели под един покрив от четиринадесетата си година. Наистина, когато ми се струваше, че ние сме като едно цяло, всъщност колко ли много аз съм бил чужденец?
Ще мине време, си казах. Те понасяха да бъдат разделени по време на война. Надявах се, че след време всичко ще започне да изглежда по същия начин. Ако има време.
Денят дойде. В полумрака преди зазоряване всички се построиха на площада около платформата — генерали, принцове, сатрапи, жреци, знаменосци, глашатаи и музиканти. Дори и боядисаните слонове бяха там. В подножието при стъпалата, стояха мангалите и факлите.
Носачите пренесоха горе ковчега по скритите стълби. Когато стигнаха на най-горния етаж, изглеждаха дребни като играчки. Положиха го на мястото и сирените запяха в небето. После те слязоха долу, като продължаваха да пеят. Запалиха факлите.
Кладата стоеше на колони от палмово дърво, а мястото между тях беше напълнено с прахан и суха слама. Александър излезе напред с факлата си. Сам.
97
Медий от Лариса — най-близкият приятел на Александър след смъртта на Хефестион. — Бел. прев.