Често си мислех, че не би било лошо да покани и Патрон, командира на гърците. Но на Дарий никога не би му дошло и на ум да покани такива хора в двореца.
Най-сетне снегът малко се поразтопи и един вестоносец успя да се придвижи през наводнените пътища. Беше някакъв търговец на коне от Суза и поиска възнаграждение. Сега зависехме от такива хора и винаги им плащахме добре, колкото и лоши да бяха новините им.
Александър беше достигнал Суза. Градът отворил веднага вратите си, макар и не по отвратителния начин, по който го бе направил Вавилон. Беше завладял цялото съкровище, трупано там от векове — такава огромна сума, че когато я чух, не повярвах, че в целия свят могат да се намерят толкова богатства. Наистина достатъчни, за да задържат вълците.
После зимата отново напомни за себе си. Затвори пътищата и седмици наред ни изолира от света в калния град и оголелите хълмове, а хората ставаха все по-раздразнителни и кисели. Войниците се разделиха на племенни фракции и съживиха стари кръвни вражди. Гражданите идваха да се оплакват, че жените им, или дъщерите им, или синовете им са били прелъстени или изнасилени. Царят не трябваше да бъде занимаван с такива дреболии и не след дълго всички просители започнаха да търсят Набарзан или Бес. Все пак безделието разваляше настроението на Дарий и го правеше все по-унил. Случваше се да се нахвърли върху един или друг и това изнервяше всички. Убеден съм, че всичко, което се случи по-късно, бе замислено през тези дълги, бели и празни дни.
Една нощ той изпрати да ме повикат — за пръв път от доста време. Видях как Бубак, който се оттегляше от Спалнята, ми намигна дискретно. Когато влязох, се чувствах ужасно неспокоен — не бях сигурен в поведението на Царя. Спомних си за момчето преди мен, което е било изхвърлено, защото го сметнал за безинтересно. И реших да опитам нещо, което му беше харесало един път в Суза. Но той изведнъж ме отблъсна, зашлеви ми една огромна плесница, каза, че много си позволявам и заповяда да не му се мяркам пред очите.
Ръцете ми така трепереха, че едва успях да се облека. Затичах се с неуверени стъпки по студените коридори, заслепен от сълзи на болка, уплаха и ярост. Докато бършех очите си с ръкава, налетях на някакъв човек.
Допирът до дрехите му ми подсказа, че това е някой от аристократите. Той постави двете си ръце върху раменете ми и ме погледна на светлината на стенния светилник. Беше Набарзан. Преглътнах засрамен плача си. Когато поискаше, подигравките му бяха доста хапливи.
— Какво има, Багоас? — каза той с най-благия си тон. — Да не би някой да се е отнесъл лошо с теб? Прекрасното ти лице утре ще бъде подпухнало.
Той ми говореше така, както се говори на жена. Беше естествено, но унижението ми бе още прясно и не можах да го понеса. Без да снижавам гласа си, казах:
— Той ме удари! Удари ме за нищо! И ако той е мъж, то и аз съм такъв.
Набарзан ме погледна мълчаливо. Това ме отрезви. Бях поставил живота си в неговите ръце. Тогава той каза мрачно:
— Нямам какво да ти кажа.
Докато още стоях като закован и смилах чудовищните си думи, Набарзан ме погали по зачервената буза.
— Вече е забравено — каза той. — Ние всички трябва да се научим да си държим езиците.
Опитах се да падна ничком, но той ме вдигна.
— Отивай да си лягаш, Багоас. И не си разваляй съня с мисли за бъдещето, независимо какво той е казал или какво ти си казал. Бъди сигурен, че след ден-два ще го е забравил.
През нощта почти не мигнах, но не от страх за себе си. Набарзан нямаше да ме предаде. В Суза бях привикнал на дребните интриги, на домогването до служби, на злословенето по адрес на съперника и на безкрайния театър за спечелването на нечие благоразположение. Но сега разбрах, че съм надзърнал в много по-големи игри. Той не скри презрението си.
Но това презрение не беше насочено към мен.
Когато синината ми се оправи. Царят ме извика да танцувам и накрая ми даде десет златни дарика. Но не контузията беше това, което не ми излизаше от главата.
7
Към края на зимата получихме добри новини от север. Скитите, които бяха в съюз с Бес, щяха да ни изпратят десет хиляди стрелци, веднага щом пролетта разчистеше проходите. Кадузите, които живеят до Хирканското море26, бяха отговорили на молбата на Царя и му обещаха пет хиляди пешаци.
Сатрапът на Персида, Ариобарзан, ни изпрати съобщение, че е преградил със стена голямата клисура на Персийските Врати — прохода към Персеполис. Можеше да я удържи во веки. Всяка армия, навлязла там, щеше да бъде атакувана с камъни и скални блокове от височините над клисурата и да бъде унищожена. С малко късмет, Александър и хората му щяха да бъдат мъртви още преди да стигнат до стената.