Реших да тръгна призори. Същата нощ се сбогувах с Дорискос. Никой друг на земята не го беше грижа дали съм жив или мъртъв и сега наистина почувствах това.
— Никога не съм имал момче като теб — каза той, — и едва ли някога пак ще имам. Ти уби желанието ми към всички останали. От сега нататък ще търся жени.
Цял ден вървях през гората, следвайки ловджийските пътеки. Страхувах се от змии или дебнещи в клоните леопарди, и си мислех какво ли ще правя, ако персийците са преместили лагера си. Имах късмет — малко преди залез слънце го видях. Той беше скрит при един планински поток, беше ограден с бодлива ограда и при входа му стоеше часови, който приличаше на добре обучен войник. Като видя, че съм евнух, той прибра копието си и попита какво искам. В този момент осъзнах, че съм облечен почти в парцали, но все пак му казах кой съм и помолих за подслон през нощта. След пътуването ми през гората вече ми беше все едно кои бяха те, стига да ме приемеха. Войникът изпрати съобщение и не след дълго един любезен човек, вероятно някакъв прислужник, дойде да ме вземе и да ме заведе в лагера. Не беше голям лагер — не повече от няколкостотин души, а хората, тръгнали с Артабаз, бяха поне няколко хиляди. Наоколо се виждаха само колиби, направени от дърво и покрити с тръстика. Нямаше никакви палатки. Изглежда, че тези хора бяха пътували леко и без много багаж. Но видях също и каруци, за които бяха завързани великолепни нисайски коне. Попитах за името на моя домакин.
— То е без значение. Но той ти предлага гостоприемството си. В тези времена колкото по-малко се казва, толкова е по-добре.
Жилището, в което влязохме, беше построено като останалите, но доста по-голямо — с няколко стаи. За моя изненада прислужникът ме заведе в една добре обзаведена баня, която би могла да бъде само на тукашния господар.
— Сигурно искаш да се изкъпеш след пътуването. След малко ще донесат и водата.
Срамувах се, че ще трябва да изцапам кушетката с мръсните си дрехи. Двама роби скити напълниха ваната с гореща и студена вода. Сложиха и ароматизирано масло. Удоволствието беше неописуемо. Измих тялото и косата си и почти не обърнах внимание на прислужника, който влезе с учтиво наведен поглед и изнесе моите парцали.
Докато почти заспивах от удоволствие, изтегнат в топлата вода, завесата към вътрешната стая леко помръдна. Е, и, помислих си, какво от това? Онази борба в храсталака сигурно ме е изнервила като момиче. Човек като онзи щеше вече да е влязъл. Нима трябва да приемам всеки като враг? Излязох от ваната, избърсах се и облякох оставената фина вълнена роба.
Вместо дрехите ми донесоха един поднос с чудесна храна: козле-сукалче в сос, пшеничен хляб и ароматно вино. Докато се чудех на цялото това изобилие, си спомних, че като идвах насам, зърнах долу в далечината град Задракарта28. По всичко изглеждаше, че моят домакин беше дошъл единствено с доста пари.
Седях, изпълнен с щастие, и разресвах косата си, когато прислужникът донесе чифт дрехи и каза:
— Господарят се надява, че тези ще ви бъдат по мярка.
Дрехите бяха от хубав плат — едно широко тъмночервено палто, сини панталони и бродирани пантофи. На някои места бяха подшити, за да ги направят по-малки — вероятно размерът им е бил по-голям от моя. Отново се почувствах на себе си. В чест на събитието леко почерних очите си и си сложих обеците.
Слугата се върна и каза:
— Господарят ми сега ще ви приеме.
Едва когато увих пояса си, си спомних за камата. Бяха я отнесли с дрехите ми и никой не ми я върна обратно.
От тавана на стаята на господаря висеше ажурна лампа, а по дървените стени бяха закачени ярки драперии, явно местна изработка. Моят домакин беше полегнал на дивана, а пред него имаше масичка за вино. Той се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Беше Набарзан.
Онемях от изненада, а главата ми щеше да се пръсне от смущение и объркване. По-добре да бях останал да спя в гората, отколкото да дойда под покрива на човека, продал живота на господаря ми. Но сега, изкъпан, нахранен, облечен и подслонен, не можех да не чувствам благодарност, че не ми беше казал името си по-рано.
— Влез, Багоас — рече Набарзан. По всичко личеше, че липсата на всякаква учтивост у мен въобще не го смущава. — Заповядай, седни. Надявам се, че добре са се погрижили за теб.
Дойдох на себе си и се поклоних — най-малкото, което можех да направя, и казах нещо, което беше чиста истина:
— Господарю, много съм ви задължен.
— Глупости! Няма за какво. Седни тук да поговорим. Толкова рядко имам гости, че съм благодарен за твоята компания.
Седнах на дивана и отпих от виното, което ми предложи.
28
Задракарта — древен град в Хиркания, разположен в дн. северен Иран близо до Каспийско(море и град Бандаршах. — Бел. прев.