Александър го посрещна пред шатрата. Приближи се към него, взе ръцете му и му подаде бузата си за целувка. След като приключи с официалните любезности, той го прегърна както син прегръща баща си.
След дългите години в заточение, Артабаз, разбира се, говореше гръцки. На вечерята Александър го постави от дясната си страна. Стоях зад стола му и го слушах как заедно със стареца се смее на своите детски бели и си припомня приказките за Персия, които Артабаз му бе разправял, държейки го на коленете си.
— Да — казваше старецът, — и още тогава господарю, често ме питахте какви оръжия е използвал Артаксеркс. — Александър се усмихваше и го подканяше да се храни от собствената му чиния. Дори и най-грубите македонци не се осмеляваха да опорочат приятелските им отношения.
На другия ден дойде пратеник на гръцките наемници с молба да им бъде разрешено да се предадат.
Изпитах голяма благодарност към Артабаз, защото знаех, че той ще говори в тяхна защита, както и наистина направи. Но, тъй като намираше за противоестествено гърци да се бият срещу гърци, Александър им каза, че въобще не го интересува дали ще дойдат, но държи да им каже лично условията си.
Те дойдоха след два дни — всъщност, по-голямата част от тях. Някои бяха избягали през проходите, за да опитат късмета си; един атинянин се беше самоубил, тъй като в Гърция всички го знаели като голям враг на Македония. Останалите пристигнаха в добър строй, макар и много отслабнали. Нямаше как да се приближа към тях, но си мислех дали ще успея да зърна Дорискос и се чудех дали ще мога да го избавя, ако го осъдят да умре.
Но страховете ми се оказаха напразни. Единственото отмъщение на Александър бе заплахата му към тях, ако откажат да приемат неговите условията. Той изпрати Патрон и ветераните, които служеха в Персия още преди обявяването на войната, обратно в Гърция, като им даде право на свободно придвижване. Порица тези като Дорискос, които бяха наети след това, и каза, че не заслужават да бъдат освободени. Просто ги нае отново на служба, със същата заплата, която бяха получавали преди. Неговите собствени войници бяха много по-добре платени. Не успях да се сбогувам с Дорискос.
Скоро след това Александър замина да се бие с мардийците.
Те живееха в гъстите гори на запад от планините и бяха известни с жестокостта си. Но тъй като не притежаваха нищо, което да си струва да бъде обложено с данъци, поколения персийски царе ги бяха оставяли да си живеят, като че не съществуваха. Мардийците бяха и много прочути с грабежите си. Александър нямаше намерение да ги оставя зад гърба си въоръжени, или да тръгне мълва, че са се оказали трудна задача, от която се е отказал.
Той тръгна почти без никакъв багаж, като за тежка военна акция. Останах в лагера и се опитах да дойда на себе си — помагаше ми и това, че Александър беше взел със себе си и телохранителите. Тези момчета изглежда си мислеха, че сам съм избрал съдбата си и изпитваха към мен презрение, примесено със завист, която не искаха да си признаят. Те вършеха задълженията си по своя недодялан и прост начин, но не знаеха нищо за онези обноски и неща, в които аз бях обучен. Страшно се дразнеха, че Александър не се подиграва на поведението ми, което те наричаха раболепно и варварско. И зад гърба му винаги ме тормозеха и ми вадеха душата.
Шар, който се отнасяше добре с мен, често ме питаше за тънкостите на персийския етикет, тъй като аз бях единственият човек от двора. Имах много време за езда. Често излизах сам и препусках като луд из равнината. Това, че имах собствен чистокръвен кон, предизвикваше огромна завист сред телохранителите, които си мислеха, че той трябва да ми бъде отнет. Те самите имаха планински мулета, с които ги беше снабдил главният коняр.
Александър се върна след половин месец. Беше преследвал мардийците нагоре из планините, където те си мислели, че няма да ги последва. Но като видели, че той продължил да се катери след тях, те се предали и го признали за Цар.
Същата нощ на вечеря го чух да казва на Птолемей29, който беше извънбрачен син на баща му:
— Утре той ще бъде тук! — Гласът му издаваше такава радост, че си помислих, че става дума за Хефестион. Но той също седеше на масата.
На следната сутрин целият лагер бе в очакване. Присъединих се към множеството, събрало се пред царската шатра, въпреки че се бях събудил с ужасно главоболие. Забелязах, че старият македонец до мен имаше любезна физиономия и го попитах кой пристига. Той каза усмихнато:
29
Птолемей 1 Сотер (Спасителят), (неизв. — 283 г пр.Хр.) — син на македонеца Лагос и на Арсиноя, една от любовниците на Филип Македонски, военачалник на Александър, формално сатрап на Египет до 305 г. пр.Хр., когато основава династията на Птолемеите (305–300 г. пр.Хр. — Бел. прев.