Разтривах гърба му с пемза, когато прогнилата врата се отвори с режещо скрибуцане и в стаята нахълта един от телохранителите.
— Какво има, Метрон? — попита Александър, както беше във ваната.
Младежът беше много уплашен и си глътна езика. Той се беше постарал и в крайна сметка се беше научил как да се държи. Освен това винаги беше любезен с мен, макар и само от уважение към Александър. Но сега стоеше до вратата бял като чаршаф, и се опитваше да си възвърне говора. Накрая преглътна и рече:
— Александър. Дойде един човек, който твърди, че има заговор да те убият.
Александър се надигна:
— Къде е той?
— В оръжейната. Нямаше къде другаде да го оставим.
— Името му?
— Кебалин, господарю. От конниците на Леонатос. Господарю, донесох ти меча.
— Добре. Сложихте ли му охрана?
— Да, Александър.
— Много добре. И какво каза този Кебалин.
В това време аз го бършех и го обличах. Като разбра, че Александър няма намерение да ме отпрати, Метрон продължи:
— Той е тук от името на брат си — младия Никомах. А той не посмял да дойде лично, защото те можели да се досетят защо е тук. Затова и казал на Кебалин.
— Да, — рече Александър много търпеливо. — и какво е казал на Кебалин.
— За Димнос, господарю. Той е заговорникът.
Александър за миг повдигна вежди.
Метрон пристегна около кръста си, колана с меча.
— Той… ами той е нещо повече от приятел на младия Никомах. Опитал се да го накара да се присъедини към тях, но Никомах отказал. Димнос разчитал на това, защото Никомах винаги казва „да“ на всичко. И той го заплашил, че ще го убият, ако не се присъедини към тях. Като чуло това, момчето се престорило, че приема и казало на брат си.
— Те?! Кои са останалите?
Младежът напрегна лицето си.
— Съжалявам, Александър. Той ми каза, но не мога да си спомня.
— Поне си честен. Ако искаш да станеш добър войник, когато те изненадат, трябва да не се паникьосваш. Както и да е. Върви и кажи на Командира на Охраната да дойде.
Александър започна да крачи из стаята. Лицето му беше намръщено, но не изглеждаше стреснат или уплашен. Вече бях научил, че в Македония са убити повече царе дори отколкото в Персия. Там използваха камата. Говореше се, че баща му Филип е бил наръган пред очите му.
Когато влезе Командирът на Охраната, Александър му заповяда:
— Арестувайте Димнос от Халестра37. Разквартируван е в лагера. Доведете го тук.
След това отиде с Метрон в оръжейната.
От предверието се чу как човекът извика: „О, Царю! Вече си мислех, че никога няма да успея да ти го кажа навреме.“ Той беше много уплашен и бръщолевеше бързо, така че не успях да разбера всичко. Говореше нещо, че Димнос се чувствал обиден на Царя, защото не го зачитал, и после каза: „Но това са само нещата, които е казал на брат ми. Той не можа да ми обясни причините, поради които другите са вътре.“ И той им каза имената, които, подобно на Метрон и аз съм забравил, макар че ги видях когато умираха.
Александър го остави да говори, без да го прекъсва, макар че войникът скачаше от мисъл на мисъл и дрънкаше несвързано. След това го запита:
— Колко време брат ти е знаел за това? — Докато ме намери, Александър. Никакво време не е губено.
— Значи, това се е случило днес, докато правехме лагера.
— О, не, Александър. Затова и дойдох толкова притеснен. Преди два дни е станало.
— Два дни? — Гласът му се промени. — Но аз не съм излизал от лагера. Колко време си бил вътре в заговора, преди да промениш решението си? Арестувайте го!
Завлякоха го. Беше млад войник и зина от страх.
— Но, Александър — извика той с глас, който приличаше на нещо средно между грачене и вик, — дойдох веднага, щом разбрах. Кълна ти се, дойдох веднага в шатрата ти! Значи той не ти е казал?! Той ми обеща, че ще ти каже в момента, в който се освободиш. Идвах и на следващия ден. Кълна се в безсмъртния Зевс! Нима той въобще ли не ти е казал?
В стаята се възцари тишина. Александър го претърсваше с дълбоките си очи.
— Освободете го, но стойте до него. Кебалин, ако правилно те разбирам, ти твърдиш, че си казал всичко това на някой от командирите ми, който се е наел да ми докладва?