Голямата зала представляваше един каменен хамбар с неизравнен скалист под, в който постоянно се препъвах. Не беше най-доброто място за последен пир в живота.
Извиках робите да преместят ваната, подредих стаята за пред хора, хапнах набързо и се върнах, за да постопля ръцете си на мангала и да размишлявам за затварянето на пътищата. Не след дълго намерих отговора. Филотас беше син на Парменион — вторият и с най-много войска и власт след Царя човек в Азия. Това беше човекът, който осигуряваше гърба ни. Той охраняваше съкровищницата в Екбатана и имаше собствена армия, на която можеше да плаща безкрайно дълго. Мнозина от войниците му бяха наемници и се бяха били само под негово командване. Филотас бе единственият му жив син — другите двама бяха загинали в походите. Стана ми повече от ясно.
Вечерята свърши рано. Александър се качи с приятелите си горе и нареди да повикат Никомах, за да чуят и неговата история. Той беше почти момче — малко женствен и много уплашен. Царят се отнесе с него много мило и внимателно. Някъде към полунощ докладваха, че всички заговорници, чиито имена се знаеха, са арестувани. Последен бил заловен Филотас.
Докараха го. Той преплиташе крака и мигаше опулено. Беше пил много на вечеря и спял дълбоко, когато го арестували. След като всички бяха заловени и пътищата бяха блокирани, никой не си направи труда да затвори вратите. Чух всичко. До този момент Царят беше като желязо. Но сега ми се стори, че за миг чух гласа на наранено и ядосано момче, говорещо с по-голям батко, от когото някога се е възхищавало. Защо беше укрил предупреждението на Кебалин? Как е могъл да го направи? И в безумието, което, както казват гърците, боговете вселяват в своите избрани жертви, Филотас отговори на момчето, а не на Царя.
С дебелашки, малко пресилен смях, той отвърна:
— Защо? Та аз въобще не му обърнах внимание! Пък и кой ли би го направил? Скъпи мой Александър, ти едва ли искаш да чуваш за всеки злобен, нищо и никакъв катамит38, който се е нацупил на любовника си.
Филотас беше голям женкар и обичаше постоянно да се хвали с това. Презрението в гласа му беше лекомислено, а предполагам, че и пиенето помогна. Но това свърши работа. Остарял за миг с петнадесет години, Царят му каза:
— Димнос предпочете да се самоубие, отколкото да бъде съден. Но утре ти ще присъстваш на твоя процес. Стража! Затворете го в стаята му под строга охрана.
Съдът се състоя на следващия ден, на стърнището близо до лагера. Беше студено и вятърът носеше сиви облаци, които заплашваха да ни удавят в дъжд. Цялата армия се беше събрала — толкова много хора, че повечето въобще не чуваха нищо. Най-отпред, по право, стояха македонците. Колкото и да е невероятно, без тяхното съгласие Царят не можеше да осъди на смърт нито един македонец. В тяхната страна и най-простият селянин имаше право да дойде и да гласува.
Тъй като за мен там нямаше място, гледах от кулата дребните фигури, застанали в отворения квадрат. Първи бяха изправени на съд съучастниците на Димнос. Те вече бяха признали всичко и се обвиняваха един друг. (В Бактрия постоянно вият вълци, така че не можех да бъда сигурен в звуците, които чувах.) След всеки процес македонците започваха да викат и стражата отвеждаше осъдения.
Последни се появиха Филотас, когото познах по ръста му, и Царят, когото познах по всичко. Стори ми се, че доста дълго стояха там. По жестовете им можеше да се предположи кой говори. Явиха се повече от дванадесет свидетели, които дадоха показания. След това отново заговори Царят и македонците се развикаха, още по-силно от преди. После всичко свърши.
По-късно ми разказаха показанията на свидетелите. Почти всички бяха говорили за надменността и арогантността на Филотас и за неговото мърморене против Царя. Често го наричал „Момчето“ и приписвал всичките му победи на Парменион и на себе си. Казвал, че Александър е самомнителен и надут от дете и по-скоро можел да бъде Цар на раболепните варвари, отколкото почтен македонец. Твърдял, че Царят е приел за чиста монета хитроумните ласкателства на египетските жреци и че нямало да се задоволи с нещо по-малко от обожествяването си. Бог трябвало да бъде на помощ на хората, управлявани от човек, който се мислел за повече от обикновен смъртен.
На следващия ден щяха да се състоят екзекуциите: пребиване с камъни за по-незначителните, а за Филотас — замеряне с копия. В Персия такива хора щяха да бъдат зазидани в студена пещ, която бавно щеше да бъде подклаждана с огън. И Царят нямаше да поиска ничие разрешение за това.