Бес се мотаеше на север, без да дава никакви признаци, че събира нова армия. Докато генералите и сатрапите подчиняваха околните провинции, Александър тръгна на изток към планината Брагуй41 без да бърза, като по пътя си основаваше по някой град.
Спомням си първия град, който той основа по време на походите си откакто бях с него — една от неговите Александрии. Мястото представляваше скалист и лесно защитим хълм, за който финикийските търговци му казаха, че е разположен на търговски път. В близост имаше плодородна земя и целогодишен извор с чиста вода за обществения фонтан. Всеки ден заедно с архитекта си Аристобул42, той обикаляше строежа и отбелязваше местата за укрепленията на гарнизона, пазара, градските порти и другите отбранителни съоръжения. Проверяваше дали улиците са правилно разположени, с канали за оттичане на калта и мръсотиите. Той не смяташе, че всичко това е под достойнството му. Роби копаеха и одялкваха камъните, а свободни занаятчии извършваха строителството. Бях изненадан колко бързо ставаше всичко.
След това той трябваше да напълни града с хора. Най-често оставяше там войници ветерани, но не само македонци. Имаше и гърци, и тракийци, повечето от тях с жени и деца, с които се бяха сдобили по време на походите. Те бяха щастливи, че получават собствена земя, макар че някои от тях по-късно страдаха от мъка по родината. Някои от занаятчиите също оставаха и донасяха по тези диви места по нещо от Суза или от Гърция. За тези хора Александър оставяше закони, които никога не бяха твърде чужди на обичаите им, или на техните богове. Беше особено чувствителен към това.
По време на строителството Александър изцяло се отдаваше на тази дейност и забравяше всичко друго до времето за вечеря. Не се напиваше — водата беше хубава и не беше необходимо да се пие много вино — но след целодневната работа обичаше да седне с чаша пред себе си и да разговаря. Основаването на нов град винаги възбуждаше в него трескав ентусиазъм и го провокираше към размисли. Знаеше, че заедно с всеки град името му ще остане да живее в бъдните поколения и това го караше да мисли за своите дела. Тогава той обичаше да се връща назад към тях и да ги премисля. Някои казваха, че прекалявал. Така да е, но нали той извърши всичко това. Отрича ли го някой?
Често след това, все още пийнал и с възбуден дух, той разговаряше и с мен. Веднъж го попитах дали преди да тръгне към Азия е знаел, че ще стане Велик Цар.
— В началото — не — отвърна той. — Това беше война на баща ми. Исках просто да я спечеля по-бързо, отколкото щеше да го направи той. Избраха ме за командващ на гръцките войски, за да освободя гръцките градове в Азия. И когато направих това, разпуснах тяхната войска. И след това започнах моята война. — Направи пауза и, като се убеди, че разбирам, продължи: — Да, това стана след Иса. Когато Дарий побягна и ми остави колесницата си, царската си мантия и всичките си оръжия; когато изостави телата на приятелите си, загинали за него; жена си, майка си дори — тогава си казах: „Ако това е Царят на Царете, аз мога да бъда много по-добър.“
— Самият Кир е направил по-малко — отговорих аз.
Знам, че завистливите гърци са писали, че съм го ласкаел. Но те лъжат! Александър никога не беше удовлетворен от делата си и винаги смяташе, че направеното не е достатъчно. Чувствах нетърпението на неговото величие, възпирано и обуздавано от тъпотата на много по-незначителни хора. Те казват, че съм приемал подаръците му. Разбира се, че съм го правил. Но в повечето случаи — за да видя насладата му от раздаването. Приемах ги от любов, а не като някои, които се преструваха, че са негови приятели — от алчност, вкиселена от завистта им. Ако той беше преследван човек, и имаше обявена цена за главата му, щях да го последвам гол и бос през цяла Азия, да гладувам с него и безропотно да се продавам във вертепите на пазарищата, за да му купя хляб. Всичко това е истина пред лицето на Бога. Нима не съм имал право да го направя щастлив в победите му? Никога не съм произнесъл и една дума, която да не е излязла от сърцето ми.
Когато градът беше изграден, Александър извърши жертвоприношение и го посвети на Херкулес и Аполон, а аз изиграх танц в името на Аполон. Но най-вече танцувах за него.
Вече бях „някой“ в двора. Имах два коня, мулета за багажа, собствена палатка и някои хубави неща в нея. Колкото до властта, исках да я имам само върху едно сърце. Понякога си спомнях за Суза и за всички онези, които се опитваха да купят влиянието ми пред Дарий. Сега това се опитваха да правят само новодошлите, които не бяха предупредени. Персийците казваха: „Евнухът Багоас е кучето на Александър. Не ще да се храни от ничия друга ръка. Не го закачайте.“ Македонците пък казваха: „Бъдете нащрек с персийското момче. Той казва всичко на Александър.“
41
Планините Брагуй и Соломонови делят Иранското плато от западната част на басейна на Инд — Бел. прев.
42
Аристобул — архитект на Александър, съпровождал го в походите му и написал история, от която притежаваме откъси — Бел. прев.