— Да, господарю мой. — То стоеше до леглото на Дарий, под златната лоза.
— Трябваше да се сетя. Ако това ти причинява болка, ще го махна.
— Все ми е едно, господарю мой.
Александър отново остави ковчежето на масата.
— А какво държеше той в него?
— Сладкиши, господарю. — Понякога, когато беше удовлетворен от мен, той поставяше по един в устата ми.
— А виж аз за какво го ползвам — Александър се усмихна и повдигна капака. Блъсна ме миризмата на карамфил и канела. Тя ме задуши със спомена за миналото; за миг затворих очи.
Той извади оттам книга, по-овехтяла и изкърпена дори от книгата за Кир.
— Имам я от тринадесетгодишна възраст. Знаеш ли, тя е на по-стар гръцки, и аз ще го направя малко по лесен — но не много, за да не разваля звученето.
След това прочете на глас няколко реда и попита дали съм разбрал.
— Той казва, че ще пее за гнева на Ахил, който донесъл ужасни беди на гърците. Много хора загинали и кучетата ги изяли. А също и каните. Но, казва той, това изпълнило волята на Зевс. И всичко започнало, когато Ахил се скарал с някакъв господар, който бил твърде силен.
— Много добре — Александър остави книгата настрана. — Искаш ли да ти разкажа историята?
Отидох и седнах до коленете му, като поставих ръка върху тях. Беше ми все едно каква история ще ми разкаже, стига да съм до него.
Той ми разказа само приказката за Ахил, който се скарал със своя Велик Цар и отказал да положи клетва за вярност. Твърде скоро стигнахме до Патрокъл, който му бил приятел от детинство. Той застанал на негова страна и му помогнал при бягството му в заточение, а по-късно загинал вместо него в някаква битка. Александър ми разказа и как Ахил отмъстил за своя приятел, макар че му предсказали, че неговата собствена смърт ще дойде след това. И как духът на Патрокъл му се явил в съня, за да изиска да бъде погребан според обичая и да припомни за тяхната любов.
Александър разказа историята, но не с артистичността на разказвачите от пазара, а така, сякаш е бил там и си спомня всичко.
Най-после разбрах къде бе мястото на моя съперник в сърцето на Царя — споен в едно с душата му, по-дълбоко от всякакви спомени на плътта. Можеше да има само един Патрокъл. Какво бях аз в сравнение с това? Някакво цвете, което човек забожда зад ухото си и го хвърля увехнало при залез. Разплаках се беззвучно и от очите ми неусетно се изтръгнаха сълзи.
Александър повдигна лицето ми и усмихнат избърза сълзите с ръката си.
— Не се притеснявай. Когато чух тази история за първи път, аз също плаках.
— Съжалявам, че са загинали — промълвих.
— Знаеш ли, те са обичали живота. Но са умрели без страх от смъртта. Това, че са живели без страх, е направило живота им достоен за обич. Поне така мисля.
После стана и вдигна ковчежето.
— Виж, ти си бил по-близо до книгата, отколкото си предполагал. — Той махна възглавничката. На дъното под нея лежеше една кама, наточена като бръснач. — Всеки втори цар на Македония е бил убит, а понякога и двама царе един след друг.
Доста време след това, като се приближавах до шатрата му, дочух името си. Александър тъкмо казваше:
— Казвам ви, че когато той чу историята на Ахил, очите му се напълниха със сълзи. И този глупак Калистен ще ми говори за персийците като за някакви скитски диваци. Момчето има много повече поезия в малкия си пръст, отколкото този педант — в цялата си глава.
Към края на лятото стигнахме до южните хребети на Парапамисос43. Те вече бяха покрити със сняг. Далече на изток те се свързват с Големия Кавказ44, стената на Индия, който се извисява още по-нависоко и стига по надалеч, отколкото можехме да си представим.
Върху един издаден хълм в подножието на Голямата планина Александър основа третата за тази година Александрия45. До падането на първия сняг градът бе вече готов и ни подслони за зимата. След онези царски домове, приличащи на леговищата на великаните човекоядци от легендите, беше чудесно да усещаш миризмата на прясно отсечено дърво. Къщата на градоначалника имаше портал с колони в гръцки стил и постамент отпред, на който щеше да бъде поставена статуя на Александър.
Това беше първата статуя, която му правеха откакто бях с него. Но той, разбира се, беше толкова свикнал да си сваля дрехите за това, колкото и за банята си. Скулпторът направи рисунки на тялото му от всички страни — седем или осем скици, докато той гледаше в далечината, стремейки се да изглежда красив. След това му взеха мерки от всички части на тялото. Накрая Александър замина на лов и скулпторът не го повика повече, преди да бъде готово лицето му. Беше прекрасно направено — едновременно спокойно и пламенно, и отговаряше на неговия дух, макар че, разбира се, беше пропуснат белегът от сабята.