Една вечер той се обърна към мен:
— Новите неща започнаха. Днес разпратих заповеди до всички градове зад нас да ми създадат нова армия. Ще я отгледам от семето. Наредил съм да съберат тридесет хиляди персийски момчета, да ги научат на гръцки, и да се обучат в използването на македонски оръжия. Какво мислиш за това?
— Звучи странно. И кога ще бъдат готови?
— Най-рано след пет години. Трябва да започнат всичко докато са млади, преди начинът им на мислене да се вкостени. Надявам се, че дотогава и самите македонци ще бъдат готови.
Казах, че съм сигурен в това. Все още бях на възраст, когато пет години ти се струват половин живот.
Въздухът започна да става все по-мек и над топящия се сняг надникнаха нежни цветчета. Александър реши, че може да тръгне направо през планините към Бактрия и към Бес.
Той предположи, че високите проходи са трудни за преминаване и замина напред само с войниците, но се съмнявам, че дори той знаеше какво ги очаква. Беше ужасно дори за нас, които следвахме утъпкания от тях път. Аз, който обичам планините, чувствах, че тези мразят хората. Не ми стигаше въздух, а стъпалата и пръстите ми горяха, когато ги разтривах, за да вкарам отново в тях кръв. Нощем хората навличаха дрехи и се притискаха един до друг, търсейки топлина. Получавах много предложения — всички с искрени обещания да се отнасят с мен като с брат, макар че сигурно искаха и нещо повече. Спях с Перитас, когото Александър беше оставил на моите грижи.
И все пак нашите трудности бяха нищо в сравнение с тези на армията. Те нямаха с какво да сготвят месото си върху голите скали и трябвало да го размразяват с топлината на телата си. Бяха щастливи, ако се случеше да го ядат топло от някой току що умрял кон. Хлябът им свършил и се прехранвали с тревите, които ядели животните. Мнозина щели да заспят в бялата смърт, ако не бил Александър, който с усилие обикалял пеш из колоната, откривал къде са легнали, изправял ги на крака и вдъхвал собствената си жизненост в телата им.
Настигнахме ги при граничната крепост Драпсака46, от другата страна на планината. Трябваше да си набавим оттам храна. Долу Бес беше опустошил земята, за да ни умори от глад.
Намерих Александър в някакво жилище от грубо издялани камъни. Лицето му беше обрулено от студа и като че ли само мускулите го държаха да не се разпадне. Още не бях виждал Царя да гладува заедно с войниците си.
— Това е нищо — рече той. — Скоро ще се оправя. Но все още не мога да повярвам, че някога отново ще успея да се стопля.
Той ми се усмихна и аз му отвърнах:
— Довечера ще се стоплиш.
Нямах щастието да го топля дълго. Веднага след като войниците си починаха и наваксаха с храненето, преди още да е минал и месец, той тръгна надолу към Бактрия.
Вече бях на възраст, на която моите връстници воюваха. Много евнуси преди мен — сред тях и проклетият везир, носещ името ми, бяха боравили с оръжия. Не можех да спра да мисля как Хефестион е бил през цялото време с него в планините, и как може би го е топлил. Така че в нощта преди да замине, го помолих да ме вземе със себе си Казах му, че баща ми е бил воин и, че, ако не мога да се бия за него, ще ме е срам да живея.
— Скъпи Багоас — усмихна се Александър — знам, че си готов да се биеш за мен. Но ти ще загинеш там. Сигурен съм, че ако баща ти беше живял още малко, за да те обучи, ти щеше да се наредиш сред най-добрите ми войници. Но боговете са повелили друго. Повярвай ми, имам много повече нужда от теб там, където се намираш. — Той беше горд, но не само заради себе си. Той разбираше и гордостта на другите.
В този момент Перитас, който ужасно се беше разглезил от спането заедно с мен в одеалата, се опита да се промъкне крадешком на леглото, но натежа и го преобърна на една страна, а ние се катурнахме на пода. Така че всичко завърши със смях. Аз обаче отново останах с обоза, а Александър замина напред с войската, очаквайки да срещне Бес.
Но не го срещна в Бактрия. Всъщност, долу нямаше нищо освен сняг — все още дебел по тези високи хълмове. Бес не беше намерил много за разграбване и опустошаване. През зимата местните жители погребват дълбоко всичко — виното си, плодните си дървета, дори себе си, защото живеят в колиби, вкопани в земята като пчелни кошери, които биват целите затрупани от снега. Те прекарват зимата в тези дупки заедно с всичките си запаси и излизат навън едва напролет. Войниците, подлудени от глад, щом видеха тънка струйка дим да се издига през снега, започваха да копаят надолу към храната. Казваха, че смрадта била отвратителна и всичко воняло нетърпимо, но не обръщали внимание.
46
Драпсака — крепост в северното подножие на Хиндукуш, около днешния град Баглан (северен Афганистан) — Бел. прев.