Александър нямаше намерение да влачи със себе си стадо от жени. И реши да построи на същото място нов град53 и да ги направи жени на заселниците. В това време войниците, за които не достигаха робини, с които да спят, вече си вземаха своето. Отвеждаха жената; често и малките дечица с мокри и мръсни лица тръгваха с неуверени стъпки след нея, хълцайки или ревейки, и тя се грижеше за тях, когато новият господар й оставеше време. Някои от младите момичета почти не можеха да се изправят на краката си; полите им, изцапани с кръв, ми казваха защо. Замислих се за съдбата на трите ми сестри, които отдавна бях успял да забравя.
Но това е сгурията, която остава след огъня, когато буйният пламък премине. Александър знаеше за какво е роден — самият Бог му го беше казал в оазиса Сива. И тези, които му помагаха по неговия път, той приемаше като свои роднини. А ако се опитваха да го спрат или да му създават пречки, той правеше това, което беше нужно. После продължаваше по пътя си и очите му не изпускаха нито за миг огъня, който следваше.
Шестият град беше Кирополис54 — най-укрепеният. Не беше построен до реката, нито пък от тухли, направени от кал, а от каменни стени върху склоновете на един рид. Градът е бил основан от самият Кир и Александър заповяда да запазят атаката лично за него, макар че изпрати напред обсадните машини заедно с Кратер. Разпънаха шатрата му прекалено близо до линията на обсадата, за да му спестят дългото ходене, и така успях да видя част от битката. Едно останало парче кост същият ден беше разкъсало коричката на раната му и се показа навън. Той ме накара да го измъкна, като каза, че докторът много приказвал, а пък аз съм имал и по-чисти ръце. Шурналата кръв беше чиста.
— Имам добре зарастваща плът — засмя се той.
Разположиха съоръженията: две обсадни кули, покрити с кожи; цяла редица катапулти, приличащи на огромни, изправени отвесно лъкове, които изстрелваха бронзови стрели; и тараните, с техните железни глави, под кожените навеси. В чест на Кир Александър облече най-хубавите си доспехи: излъскания сребърен шлем с белите царски емблеми и любимата си ризница от остров Родос. Но заради горещината се отказа от украсената със скъпоценни камъни броня на шията. Чух как войниците радостно го поздравяваха, докато вървеше към обсадната линия.
След малко започна атаката.
Земята кънтеше от думкането на стенобойните машини. Издигнаха се огромни облаци прах, но никакъв пробив не се появи. В началото виждах сребърния шлем, но после го изгубих зад някаква извивка на стената. Не след дълго се извисиха викове и писъци до небесата.
Огромните порти на крепостта се отвориха и нашите войници нахлуха вътре. Стените почерняха от хора, биещи се в ръкопашен бой. Нещо не разбирах — защо трябваше да се бият, след като согдийците бяха отворили вратите на града.
Но не те го бяха направили. Сторил го Александър.
Градът черпел вода от някаква река, прокарана чрез канал под стените. През лятото тя бе маловодна и по коритото и можеше да се вмъкнеш вътре. И лично той, с още незарасналия си крак, беше повел отряда си вътре. Согдийците били толкова заети с тараните, че забравили да наблюдават вратите отвътре. Нашите си пробили път и издърпали огромните резета.
На следващия ден Александър се върна в лагера. С него дойдоха и група командири да попитат как се чувства. Той поклати глава раздразнено, извика ме с пръст и изхриптя:
— Донеси ми табличка и прибори за писане.
Това се случи, защото не взе нашийника си. Докато се биел из улиците на града, някакъв камък уцелил гърлото му и засегнал гласа му. Ако ударът бил малко по-силен, камъкът можел да счупи костта и да го задуши. Но той останал и продължил да ръководи боя, като давал заповедите си шепнешком.
Александър можеше да понася болка, както никой друг. Но това, че не можеше да говори, направо го подлудяваше. Не можеше просто така да лежи и да почива без звук, дори и когато бяхме само двамата. Разбирах само от един знак от какво имаше нужда. Но когато гласът му започна да се оправя, той го пренапрегна и всичко се повтори отново. Не можеше да понесе да стои на вечеря и да слуша разговорите на приятелите си, без да се обади. Затова ядеше в шатрата си, а един писар му четеше от книгите, които беше поискал да му изпратят от Гърция.
Вече бяха започнали да строят новия му град и скоро започна да язди всеки ден до там, като намираше, разбира се, сто неща за казване. Въпреки това, гласът му започна да заздравява. Наистина имаше удивително тяло за лекуване независимо от всичко, на което го подлагаше.
53
Става дума за гр. Александрия Ултима (Крайна), намирал се на дн. граница между Таджикистан и Узбекистан (около гр Бекабад). — Бел. прев.