Майсторството на поета личи не само от умелата композиция и добре намерената завръзка. Много моменти от сюжета ни сочат вдъхновената ръка на родения поет.
Съпоставените картини — в градината на Марсили в Сарагоса и в бойния стан на Карл, с който започва поемата, говорят за лаконизъм и целенасоченост. Патетичният диалог между Роланд и Оливер е тънко нюансиран. Подеман на няколко пъти в няколко последователни строфи, този диалог има чудна лирическа и драматическа сила. Драматичните моменти са изпълнени с човешки чувства и страсти: Оливер моли Роланд да засвири с рога си, когато са в ариергарда, за да чуе Карл и да се върне. Само така ще могат да накажат сарацините. Но Роланд, верен на своята гордост и морала на епохата — рицарят Роланд, сестриникът на Карл Велики, не се съгласява — щял да загуби слава и чест. И все пак, след намесата на отец Турпин, Роланд надува рога си, но вече е късно. Така гордостта му се превръща в трагична вина за него лично и за цялата френска ариергардна войска.
Отначало побеждават французите, а после сарацините. Авторът като че иска да се покаже обективен. Не взима страна. Така той дава право ту на единия, ту на другия от двамата бойни другари. А когато в битката Оливер е ранен:
и разцепва с меча си шлема на Роланд, без да засегне лицето му, Роланд не се сърди, но пита дали нарочно го е ударил. Оливер се извинява, че не го е познал. Роланд му прощава. Прегръщат се за последен път. А когато Оливер слиза от коня и се простира без сили на земята, Роланд е покрусен.
Тук е кулминацията на лирическото чувство. Да изкажеш искрено съмненията си, както прави Роланд, и да простиш, щом разбереш истината — има ли по-голямо доказателство за вярна бойна дружба?
Когато и Роланд, останал сам на бойното поле, умира — идва като че ли краят на похода. Превземането на Сарагоса от Карл и наказанието за сарацините, както и наказанието за вързания с верига Ганелун може да се реши само в няколко строфи. Но поемата продължава.
Някои смятат, че битката на Карл с Балигант е излишна, че е добавена. А всъщност авторът на епоса решава да върне Карл, като че е главен герой на поемата. Тук е създаден прекрасният образ на Балигант. Той е равностоен по сила и рицарска хубост на Карл. След сражението и двубоя между тях, Карл преследва езичниците и без жалост ги унищожава. Завладява Сарагоса, покръства жената на Марсили, наказва предателя Ганелун със смърт. В лицето на Карл е съсредоточена висшата правда. Затова бог спира слънцето, за да може Карл да настигне и накаже езичниците. Затова при божия съд между роднината на Ганелун — Пинабел и верния на краля Тиери, пак при двубой, Пинабел е убит, Ганелун наказан.
След смъртта на Роланд поемането от Карл на първото място в поемата довежда до естествен завършек на сюжета. Това не нарушава единството на произведението. Карл е вуйчо на Роланд и страда за сестриника си. Така че Роланд си остава главен герой, а Карл само възстановява правдата, като отмъщава за него. След наказанието над сарацините и Ганелун, поемата получава истинския си завършек — епически, като решава човешкия конфликт между Роланд и Ганелун, и религиозен, като християнството побеждава езичеството.
Както казах по-горе, поемата „Песен за Роланд“ е преди всичко гражданска, а не религиозна, макар че поводът за войната е борбата на християнството срещу езичеството. Това е само колорит на епохата. Религиозните сцени — молитви, ангели, божия подкрепа срещу езичниците, са само фон, на който се развива гражданската драма за предателството и верността.
Поемата е класическа, защото разумът взима надмощие над чувствата. Обаче разумната подготовка за бойните действия, симетричното разгръщане на бойните сили, което достига дори до уеднаквяване броя на перовете — 12 за Карл и 12 за Марсили, антитезите и симетричните повторения в стиха, градацията на чувството и извисяването му до неподозирани върхове не пречат на събитията и ги довеждат до желаната цел. Въображението гради свободно без ограничаване. Постройката на поемата е разумна, но авторът е с артистично сърце. Това проличава особено в рисуването на характерите, които влизат в конфликти и движат действието. А то е направено умело чрез енергичен диалог. Само с няколко реплики се разкрива образът на Роланд при съвета на Карл Велики. С няколко думи той разкрива и позицията си — вярност към краля, но и вярност към своето рицарско сърце — ненавист към Ганелун. И после в битката при Ронцесвал отказът му да затръби с рога показва, че е готов да умре, но да не изложи своята рицарска чест. Трагическата му вина е гордостта му. Отива на Ронцесвал именно от гордост, а не само от ненавист към пастрока си. Като истински представител на своето съсловие, характерно за оная епоха, той загива от доведените до край добродетели на рицаря, а има добри намерения. Без да иска, предизвиква предателството на Ганелун. Смъртта е естествен край на храбростта му, на егоизма и гордостта му.