като отец Турпин, който е архиепископ, но боец на Карл и смел в битките; като Оджер Датчанин; като езичниците Балигант, Брамимунде, Марсили и неговите перове — индивидуализирани с малко думи, достойни рицари, за които в много случаи авторът казва, че е жалко, дето не са християни. Това, че са езичници, е достатъчно понякога авторът да ги обрисува с насмешливи отрицателни черти. Така братът на цар Марсили — херцогът Фалсарон, е наречен от автора лъжец:
А черният, любим на Марсили, Абисме е обрисуван с най-отрицателни черти:
Майсторството на неизвестния автор се крие и в описанията на природните картини, които са сдържани, кратки и много често за усилване на чувството се повтарят с малки различия:
или:
Така и Роланд, преди да умре, иска да счупи своя меч, за да не попадне в ръцете на врага, но камък не го нащърбя дори:
Мечът е наречен ту „хубав и нещастен“, ту „хубав и ясен“, ту „хубав и свят“ — с изброяване на реликвите, вградени в дръжката му. Така оръжието става „свещено“, както е свят и образът на героя, загинал за християнската вяра срещу езичниците.
Често авторът си служи със симетрия или контраст. Така още в началото двата съвета са симетрични, но и контрастни: единият при Марсили се събира в мъка и безизходица, другият при Карл — с увереност и вяра в победата. Антитеза е и това, че Ганелун е посочен за пратеник при Марсили, а Роланд — за шеф на ариергарда. От първото се ражда предателството, а от второто — драматична ситуация и мъка. С високи човешки чувства е изпълнено противоречието между Оливер и Роланд. По симетричен начин са изброени полковете на езичниците и тези на Карл, преди срещата му с Балигант. Двубоят между Карл и Балигант се повтаря в двубоя — „божи съд“ между Пинабел и Тиери.
Някои смятат за слабост натуралистичното описание на боевете, а подвизите на франките — за наивни. Наистина натурализмът тук е доста груб и понякога наивен. Но през Средните векове натуралистичните преувеличения при боя са били желани от слушателите, пред които е пеел жонгльорът. Авторът на поемата се е стремил да се хареса на съвременниците си (като е възпявал мускулната сила на бойците), привърженици на древната максима „здрав дух в здраво тяло“. А през времето на Карл Велики войната е давала естествен кадър за проява на силното тяло, на спортното яхане на коня, на грубата сила, проявявана в размахването на меча. Като е слушал за тези подвизи на героите франки, религиозният човек от Средновековието се е вдъхновявал за борба с езичниците. Особено трябва да се е харесвал двубоят, описан от автора между Балигант и Карл. Този дуел е като всички други, но има и своята оригиналност. Когато се изсипват от конете, чевръстият емир удря с меча си Карл, който са замайва, но не пада. Присъстващият като пратеник на бога свети Гаврил го сепва със своя въпрос:
Описанието обаче отстъпва пред драматичните ситуации. Поемата е повече лирико-драматична, отколкото описателно-разказвателна. Макар че „Песен за Роланд“ е главно разказ за две битки, във всички описания е навлязъл и диалогът. Героите франки и езичници, колкото се бият, толкова и говорят, обвиняват се, самохвалстват. Чрез диалога се разгръщат и характерите. И как навреме идват думите на някой боец, за да го разкрият по-пълно като образ!