Елизабет Лоуел
Песента на гарвана
Първа глава
Мъжът, когото всички наричаха Гарвана, бавно отвори очи, сякаш събуден от ударите на собственото си сърце. Лежеше, без да помръдне и се вслушваше в звуците около него. Много пъти животът му бе зависил от способността му да улови и най-малката промяна във вятъра или морето. Под него „Черната звезда“ скрибуцаше и се клатушкаше около котвата си. Гарвана си даде сметка, че дори в закътания залив морето беше неспокойно. Вятърът стенеше край корабчето. Звукът бе див и чист, звук на вятър, недокоснал земя в протежение на хиляди мили, преди да достигне до островите Кралица Шарлот. Сега вятърът говореше с покритите с кедри и папрат планини, които сякаш изникваха от студения океан, със склоновете, толкова стръмни и скалисти, че човек би предпочел по-скоро да премери сили с бурното море, отколкото да си прокарва път през забулените с облаци девствени земи.
Песента на природните стихии — на вятъра, морето, планините, бе добре позната на мъжа, който лежеше неподвижно в просторната каюта. Гарвана се заслуша и си каза, че бурята е започнала поне дванайсет часа по-рано от прогнозата. След миг отново заспа.
Оттатък плиткия залив морето беше черно и разпенено от бушуващия вятър. На изток утрото напразно се мъчеше да пробие ниските тъмни облаци. В почти непрогледната тъмнина едва се очертаваха бледите контури на малка лодка, която се бореше с огромните вълни.
Жана Морган управляваше мощния извънбордов мотор с една ръка, като поддържаше носа на лодката диагонално на вълните и вятъра. С другата ръка изгребваше водата от дъното на лодката с помощта на пластмасова бутилка със здраво затегната запушалка и отрязано дъно. Обикновено почти двулитровата бутилка успяваше да поддържа лодката суха. Или относително суха. Тук, на тези острови нищо не можеше да остане напълно сухо. Студеното Северно море, съчетано с топлото течение Курошио, допринасяха за почти постоянната мъгла или дъждец, или дъжд и още дъжд, така характерни за островите.
Младата жена харесваше дъждовния вариант на „обляната от слънчеви лъчи Кралица Шарлот“, но не и сега. Тази сутрин вятърът и дъждът дойдоха изневиделица и я завариха в открито море. Бурята, която се очакваше привечер, явно беше набрала сила и скорост някъде над Тихия океан. Вместо прогнозирания остър вятър, нормален за сезона дъжд и леко развълнувано море, бурята придобиваше много по-страшни очертания.
Жана се вглеждаше разтревожено в бреговата ивица отляво. Присви сиво-зелените си очи, за да се предпази от режещия вятър, но единственото, което съзираше в далечината, бяха стръмни склонове, спускащи се отвесно в почернялото море. Разочаровано въздъхна, като разбра, че все още е доста далеч от залива Тотем. Последния път, когато погледна натам, малко преди облаците напълно да забулят пробуждащата се зора, беше решила, че ще са й нужни само малко повече от петнайсетина минути, за да обърне лодката и я насочи към по-спокойните води на залива. Но вятърът беше променил посоката си. Сега той, а и приливът, пречеха на малката лодка да поддържа нужния й курс. Вълните я заливаха и Жана едва успяваше да изгребва водата.
Още по-лошо — моторът започна да й прави номера. Отначало механичното му сърце като че ли промени ритъма си, но това колебание беше толкова слабо, че тя реши, че си въобразява. Но когато бе преполовила пътя до безопасния залив, неравномерното бумтене на мотора стана по-забележимо, по-тревожно. На два пъти той сякаш се задъха и сърцето й направо спря от напрежение.
Жана отново се вгледа в брега. Чудеше се дали да не опита да приближи до него, като по този начин скъси пътя си до залива. Споменът за огромните вълни, разбиващи се в тъмните склонове около устието на залива, я накара да изостави тази възможност. Курсът, който бе избрала, беше по-дълъг, но по-безопасен.
Моторът сякаш се закашля, задави се, отново се закашля и замлъкна.
Внезапно вятърът задуха с нова, още по-голяма мощ. Прималяла от страх, Жана се обърна, обгърна с една ръка седалката на лодката, а с другата задърпа с всички сили въжето на стартера. Моторът издаде странни, раздиращи звуци, но без резултат. Дръпна отново и отново. Изпита неописуемо облекчение, когато най-накрая стартерът запали и моторът тръгна. Незабавно обърна носа на лодката срещу вятъра и увеличи скоростта. При тази скорост през планшира щеше да премине повече вода, но пък по-скоро щеше да влезе в залива.
В продължение на няколко минути Жана успя да поддържа добра скорост. Тъкмо когато сърцето й нормализира ритъма си, моторът внезапно спря. Захвърли бутилката, с която изгребваше водата от дъното на лодката, сграбчи въжето на стартера и отчаяно го задърпа. Моторът промърмори, закашля се и толкова. При всяко дръпване, моторът като че ли запалваше, но не докрай.