— Тръгвай, дяволите да те вземат!
Сякаш само бе очаквал това не особено вежливо подканяне, моторът оживя. С хлъзгави пръсти Жана стисна здраво ръчката за управление, постепенно увеличи газта и насочи отново лодката срещу вятъра и вълните. Заливаше я пелена от водни пръски, които образуваха ручейчета по жълтата й мушама. Повечето вода се стичаше в лодката, но въпреки качулката, част от нея се промъкваше и плъзгаше ледени пръсти по гърба и гърдите й. Усещаше, че краката й, обути в рибарски ботуши, стигащи до половината на прасеца, са съвсем мокри.
Жана енергично изгребваше водата от лодката — не че се надяваше да я изсуши, но поне да намали тежестта й, така че да не плува толкова ниско сред чудовищните вълни. Водата е по-тежка, отколкото изглежда, напомняше й нейната лява ръка при всяко загребване с двулитровата бутилка. Имаше чувството, че вятърът запраща обратно в лицето й водата, която успяваше да загребе и изхвърли от лодката.
Моторът захърка и замря. Тя отново хвърли бутилката и задърпа въжето на стартера. С всяко дърпане моторът издаваше остър, пронизващ звук, но не тръгваше. Жана тревожно погледна към брега. Беше близо. Прекалено близо. През скупчените облаци все пак бе успяла да се процеди достатъчно светлина, за да види отчетливо кипящия водовъртеж от пяна там, където огромните вълни се разбиваха в отвесните склонове. Не се забелязваше никаква пролука, нищо, което да сочи към безопасно място, откъдето би съкратила пътя до залива Тотем.
Жана стисна с ръка тръбичката, която отвеждаше бензина от резервоара към мотора. Ръката й усещаше налягането на горивото. Бензин имаше. Каквато и да бе причината за спирането на двигателя, то това не беше липса на гориво. С всички сили безжалостно дръпна въжето на стартера.
Без резултат.
Лодката силно се наклони, ударена от огромна вълна. Със сетни сили Жана успя да се задържи на борда. Без мощта на мотора, лодката беше оставена на произвола на бушуващия вятър и прилива. Сега се бе обърнала напречно на прииждащите вълни и те я тласкаха с кошмарна бързина към брега. Жана отново дръпна въжето, но не получи отговор, не чу дори и познатия й вече кашлящ звук, който моторът издаваше, когато се опитваше, но не успяваше да запали.
Внезапно Жана осъзна, че е излишно да си хаби силите. Нямаше време да дърпа въжето на изгасналия мотор. Изкатери се на кърмата на лодката и скочи на средната седалка. Измъкна греблата, прикрепи ги здраво на местата им и започна да гребе с всичка сила. Успя да обърне лодката отново срещу вълните и вятъра. Количеството вода, което влизаше в лодката, незабавно намаля.
Жана се окуражи и здраво стисна греблата. Загреба с широки плавни движения, както я бяха учили братята й преди години в едно малко езеро край Вашингтон. Погледна към бреговата ивица отляво на кърмата, като се опитваше да оцени напредъка си по ориентири на брега, бавно изплуващ в затулената с облаци зора.
Щом забеляза, че избраните от нея ориентири не се движат, реши, че просто бе прекалено нетърпелива. Избра друг ориентир, преброи петдесет удара на греблата и отново провери. Наистина се движеше към брега, но едва-едва. Вятърът и приливът бяха прекалено мощни за нея, с всяка секунда все повече вода пълнеше лодката и увеличаваше тежестта на вече трудно подвижната лодка. Така никога нямаше да стигне до залива, силите й щяха съвсем да я напуснат и лодката щеше да се разбие в скалите или да бъде погълната от някоя от огромните вълни, връхлитащи от запад.
За няколко минути Жана ускори темпото на гребане, като успя да увеличи малко разстоянието до тъмните склонове, които очертаваха линията на брега. Досега винаги си беше мислила, че е доста силна и физически подготвена, благодарение на здравото си тяло, както и на тримата си мускулести братя, които безмилостно й се подиграваха, че е прекалено слаба, или не дотам бърза, или много плаха, за да се включи в техните груби дивашки игри. Беше се научила, когато се удари, да се усмихва и шегува, научи се да не жали сили, така че следващия път да бъде по-добра в играта. В резултат на това си спечели репутация на добра спортистка с чувство за хумор.
Водата в лодката вече стигаше до глезените й. Жана си разреши да погледне към брега. Нямаше почти никакъв напредък. Освен, че се беше приближила до скалите. За миг страхът я завладя, ръцете й омекнаха, но стисна зъби, загреба здраво и насочи лодката навътре в морето, а не диагонално към залива. След няколкостотин удара на веслата брегът се отдалечи значително. Но за сметка на това и разстоянието до залива не беше намаляло.