— Да-а — усмихна се някак особено Гарвана, като видя учуденото й лице. Вдигна нагоре ръката си да погали кадифеното зърно, което веднага се втвърди под пръстите му. — Дяволска работа — съгласи се той. — Преди да те срещна, никога не съм имал такъв проблем.
— Нито пък аз — каза Жана. Усещаше как топлинната на желанието я залива неудържимо. Тялото й се изви към неговото в дълга, интимна милувка.
— При това положение, защо трябва да страдаме от комплекси?
— За какви комплекси говориш?
— Че не може да се прави любов на обществен плаж — каза кратко Гарвана.
— О, по дяволите! — въздъхна Жана.
— Ами да, по дяволите. — С огромно нежелание Гарвана измъкна ръцете си изпод пуловера на Жана, но не и преди да се увери как зърното набъбва под пръстите му. — Защо ли винаги те загръщам, когато всичко, което искам е да прекарам езика си по тебе? — изръмжа той и смъкна пуловера й.
Жана тихо се засмя.
— Ти да ме загръщаш? И откога това?
— Още от първия път, когато видях тази узряла ягода да се подава изпод края на завивката — отвърна той. — Единственото, което исках, беше да я взема в устата си и да почувствам как се променяш, докато езикът ми те люби.
Жана внезапно си спомни момента, когато Гарвана подпъхваше завивката под раменете й, а тя си мислеше ужасена, че му е абсолютно безразлична като жена.
— Значи тогава ме желаеше? — прошепна Жана. Беше й почти невъзможно да повярва.
— Не знам как ще прозвучи, но те пожелах в момента, когато те видях да се бориш с бурята — каза той с равен глас.
— Трябваше да ме вземеш, Гарване, защо не го направи? Аз бях твоя, още когато за първи път чух гласа ти да ме вика през грохота на вълните, да ми казва, че не съм сама. Бях твоя, преди още да те познавах — прошепна тя. — Все още съм твоя. И винаги ще бъда. Обичам…
Жана почувства топлината и сладостта на устните му, които я целунаха, пресичайки потока от прошепнатите думи. Измина много време, преди той да я пусне, да вземе ръката й в своята и да я поведе надолу по девствените пясъци. За миг тя затвори очи и закрачи бавно, опитвайки се да заглуши болката, която разкъсваше сърцето й. Не й беше позволено да говори за своята любов. Вятърът измъкна шнолите от косата й, разроши я така, че изглеждаше като облак с топлия цвят на канела около лицето й.
Съмненията, които чезнеха всеки път, когато Гарвана я любеше, я притиснаха отново с удвоена сила. Той беше честен мъж, състрадателен и добър. И ако не изпитва обич към нея, той наистина щеше да направи всичко възможно да не я нарани. Вероятно един от начините да го постигне бе да отвлече вниманието й, когато откровеното й признание в любов се превръщаше в глас в пустиня. Именно затова в такива моменти той винаги я целуваше, пресичаше думите й. Беше й доказал толкова пъти, че за тялото му тя е безкраен огън, ала душата му оставаше недокосната. Страст, а не любов.
Защо не може човек да обича достатъчно и за двама?
Безмълвният, отчаян вик не получи отговор, освен свестеното на вятъра, който се носеше над недокоснатите пясъци.
Гарвана се опита да гледа към земята или към набразденото от вятъра море, но не можеше да откъсне очи от Жана за повече от няколко секунди. Чувстваше тъгата й, мъката, която правеше усмивката й още по-ослепителна и болезнено красива, когато се обърнеше към него. Тя беше смело момиче и точно смелостта й го бе привлякла, още преди да види нейната красота и да усети чувствеността й. И сега чувстваше тази смелост, решимостта й да се усмихва беше величава, колкото и мъката й. Искаше му се неудържимо да я прегърне, да я утеши, да изтрие тъгата от очите й, ала съзнаваше, че в крайна сметка това само щеше да влоши нещата за нея. Днес той трябваше да отвори ръце и да я освободи — да върне дара на боговете.
— Вървиш като човек, който знае точно къде отива — каза Жана със свито гърло. Болезнената буца, заседнала в гърлото й, я задушаваше. С мъка сдържаше сълзите си.
— Така ли?
— Опнал рамене, вървиш напред като че ли гониш една отдавна преследвана цел…
Гарвана си представи как изглежда и се засмя.
— Просто исках да стигнем до онова място на плажа преди виденията да изчезнат.
Жана забрави за миг тъгата си и го изгледа с любопитство.
— Малко по-нататък, там, където плажът завива на ляво — обясни той. — Там именно те танцуват, но само в ясни дни.
След пауза, колкото три удара на сърцето, Жана възкликна победоносно:
— Става дума за честлинните камбурси, нали? И техните окласни щурпи?
— Не, това са розови миражи и те танцуват между Аляска и Едем — отбеляза Гарвана и внезапно спря. — Ето там, виждаш ли ги?