Горчивината и самообвинението в гласа на мъжа стреснаха Жана.
— Това не е… — започна тя.
— Не — прекъсна я почти грубо той. — Чуй ме. Ти си красива, невероятно привлекателна жена, имала си нещастието обаче да се омъжиш за един от онези „мъже“, които не могат да те оценят. Никога няма да забравя дните, които прекарахме заедно с теб. Няма да забравя твоята духовитост, твоя смях и твоята чувственост, докато съм жив.
И последната дума, която ще изрека, преди да склопя очи, ще бъде името ти.
Гарвана все пак бе запазил достатъчно самообладание, за да не изрече на глас тази жестока истина.
Беше дошъл тук, на плажа на виденията, за да върне на боговете техния подарък. Беше дошъл тук, за да освободи Жана, а не да продължава да я държи в плен на заблуждението й, че го обича.
— Не ми дължиш нищо — продължи той, отнемайки й възможността да говори. — Срещна ни случайността, на място, където времето е спряло. Нямаше други хора, нямаше нищо, което да ти напомня за истинския ти живот. Отдаде ми се от благодарност, защото, по една случайност, аз бях този, който те спаси от морето, а после не беше трудно да се досетиш колко силно те желаех. Ако се бяхме срещнали другаде, при нормални обстоятелства, ти нямаше да ми обърнеш никакво внимание, а още по-малко да ме пожелаеш като любовник.
— Но това не е истина — прошепна Жана. Опита се да се обърне с лице към Гарвана, но силната хватка на ръцете му не й позволяваше дори да помръдне. — Бих те обикнала, дори и да те срещнех насред централния площад на Сиатъл, сред хиляди забързани човеци около мен и нищо по-важно в главата от мисълта къде да вечерям. Слушаш ли ме? Аз винаги съм те обичала, Гарване! Винаги! И това няма да се промени — никога, никъде, при никакви обстоятелства.
— Жана! — започна Гарвана.
До болка му се искаше да й повярва, ала разбираше, че няма право да го направи. Душата му копнееше безумно да приеме поднесения дар — желан повече от всичко на света, но разумът се бореше безмилостно, ожесточено със сърцето. Благодарността се забравя. Страстта утихва постепенно. Тогава остава любовта. Знаеше, че след няколко години не би могъл да освободи Жана. Или след няколко месеца. Или даже след няколко часа… Трябваше да го стори сега, в момента, преди да стане прекалено късно. Преди да дойде онзи ден, когато тя ще се събуди в прегръдките му, проумяла вече разликата между благодарност и любов, преди да го погледне със съчувствие, преди да се почувства нещастна.
— След като се върнеш у дома, ще премислиш онова, което тук се случи. Ще го видиш по един друг начин. Ще бъде като сън. Приятен сън — додаде много тихо той. — Поне за това те моля, Господи!
— Какво да кажа, за да те накарам да им повярваш? — В гласа на Жана звучеше отчаяние. — Не мога да променя обстоятелствата, при които се срещнахме. Не мога да променя чувствата си към теб!
С едно бързо движение успя да се измъкне от хватката на Гарвана и се обърна с лице към него. Изобщо не я беше грижа, че ще види сълзите и.
— Позволи ми, остави ме да те обичам. Разреши и на себе си да отвърнеш на любовта ми, поне малко. Моля те!
— Недей, не ме измъчвай! — каза нежно той и закри устата й с дланта си. — Та аз вече се ненавиждам, че си позволих да те любя. Не прави нещата още по-лоши!
Жестока болка прониза сърцето на Жана и я накара да се почувства абсолютно безпомощна. Откровението, че Гарвана съжаляваше, че я беше любил, направо я смаза. Светът се завъртя под краката й и изчезна. Не й остана нищо, за което да се улови, освен за себе си. Някъде в далечината чу гласове, носени от вятъра, и си помисли, че розовите видения я викат, примамват я с призрачни картини на неща, които никога няма да се случат.
Гласовете преминаха в смях. Ейнджъл и Хоук идваха към тях, следвайки стъпките, които мокрият пясък бе запечатал. Ейнджъл — жената, която Гарвана някога бе обичал и бе загубил, за да продължи да я обича и сега, но по различен начин. Хоук — мъжът, в когото Ейнджъл беше влюбена и го обичаше по начин, по който сърцето й не бе успяло да откликне на любовта на Гарвана. Гарвана, не само че бе приел тази любов, но й се радваше като на своя, обичайки еднакво и двамата. Жана също се бе научила да се радва и да се възхищава на любовта, която ги свързваше. През изминалите няколко дни тя беше започнала да оценява ума, таланта и смелостта, които криеше очарователната външност на красивата блондинка. Същото можеше да каже и за Хоук — звънкият му смях и неочакваната нежност я бяха покорили.
Сега обаче Жана чувстваше, че няма да намери сили да гледа Ейнджъл и Хоук заедно, а още по-малко — да се радва на любовта им, която просто изпълваше пространството около тях. Не, точно сега не. Не и когато мъжът, който обичаше, изказва съжаление, че я бе докоснал.