Обърна се рязко и тръгна към колата си, която бе спрял в края на пътя. Смесваше отпечатъците от стъпките си с другите, които водеха към морето, сякаш искаше да заличи разликата между дошлия на брега на виденията и онзи, който си е отишъл. Понесен от вятъра, гласът на Хоук обаче го преследваше.
— Жана те гледа така, както Ейнджъл гледа мене. Така, както аз гледам Ейнджъл. Така, както ти гледаш Жана. Това не е благодарност, Карлсън. Това е любов!
Горе, високо в небето писъците на чайките, които се викаха една друга, се смесиха с шума на вятъра. Крясъците им отекнаха в съзнанието на Гарвана като името на Жана. Пенестите вълни подеха крясъците им, повтаряха ги с дълбоки тонове, а вятърът им припяваше, сякаш плачеше. Където и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше, Гарвана виждаше лика на Жана, усещаше вкуса й върху устните си, чувстваше я как пулсира в топлината на собствената си кръв, струяща по вените. Тя беше навсякъде, тя бе част от всяко нещо, но повече от всичко — тя беше част от душата му. Викаше името й в онази вековна тишина, до която само тя се бе докоснала.
Гарвана бързо подкара колата към „Черната звезда“ — искаше да прибере багажа си и възможно най-бързо да изчезне от островите. Вече на кораба, започна трескаво да вади дрехите си от шкафове и чекмеджета и да ги хвърля в един сак. Отвори последното и замръзна. Най-отгоре лежеше скицникът на Ейнджъл, в който Жана беше рисувала в залива Тотем.
Със забавени движения Гарвана го извади от чекмеджето. Досега не беше виждал рисунки на Жана. Тя никога не му го бе предлагала — казваше, че след като е видял витражите на Ейнджъл, всичко друго би било истинско разочарование за него.
Скиците бяха като самата Жана — прями, често насмешливи, с някаква подчертана чувственост на линиите и сенките. Гарвана почувства болката на спомените. Сякаш чуваше как веселият й смях извира от една рисунка, която бе нарекла „Божията перална машина“. На нея бяха нарисувани джинси и ризи, окачени по перилата на „Черната звезда“, а леещият се като из ведро дъжд измиваше солта и пясъка. Присъщата й прямота и честност прозираха от друга скица на идол, наречена просто „Преди“. Беше нарисувала тотемите на хайда без всякакво разкрасяване и омекотяване, беше приела и проникнала до същността на не съвсем удобната гледна точна на племето за отношението човек — Вселена.
Страница след страница, Гарвана прелистваше внимателно скицника, докато накрая не остана само една. Отгърна я и усети, че косата му настръхва. На пръв поглед, скицата изглеждаше като другите, но имаше някои неща, които дразнеха мисълта му, докато накрая ги разбра. От сенките в единия ъгъл на рисунката, като че в него се взираха две мъжки очи, една привидно хаотична последователност от линии се превръщаше в лице, наложено върху морето; планина, забулена в мъгла, напомняше контурите на седнал, замислен в нещо мъж — исполин с черна коса, гранитна сила и очи, които не биха трепнали пред нищо.
И всички тези мъже бяха Гарвана.
Чертите на Гарвана в безброй вариации, очите и устните му, повторени в гората и планината, океана и древния тотем, усмихващ се или напрегнат Гарван, сънен или обзет от страст, нежен или жесток — Гарвана, само Гарвана. Изглеждаше така, сякаш нищо не живееше, ако не му е даден живот от Гарвана, а неговия собствен живот струеше от всяко нещо, ставаше част от него.
Безкрайно дълго остана, приковал очи в рисунката, докато накрая престана да я вижда. Тогава зарови лицето си в едрите си длани и заплака. Най-сетне бе чул онази изстрадана любовна песен, в която се пееше за един самотен гарван.
Когато слънцето се скри зад хоризонта, мъглата се сгъсти, забулвайки земята в загадъчен сумрак, тъй пленителен и омагьосващ като розовите видения. Жана спря на стотина метра от къщичката и се обърна, за да проследи с поглед дългата колеблива диря, която бе оставила по пътя си от Едем. Бе загубила представа за времето — не знаеше откога стои така, загледана в отпечатъците на стъпките си, които настъпващият прилив отми. На пясъка не бе останало нищо, освен някакви едва забележими дупки, в които се събираше пяната от морските вълни. Следващата вълна щеше измие дори и тях…
— Ако имах таланта на художник, щях да нарисувам небето и планините, морето и гората, и ти щеше да бъдеш навсякъде.
Тихият плътен глас накара кожата на Жана да настръхне. Миг преди да се обърне, й мина през главата, че май не е с всичкия си. В следващия миг видя Гарвана — на една ръка разстояние от себе си. Той стоеше безмълвен, като че ли се бе материализирал от призрачната нощ, от нейните мечти.