Беше прав. През 1977 г. малко хора бяха чували за Робърт К. Лучак, макар че „Таймс“ пусна огромна рецензия за „Зимни духове“. Въпреки това се надявах, че онова, което са чули хората — няколкостотинте души, на които държах, е многообещаващо.
— В „Харпърс“ са се сетили за мен покрай материала, който пуснах миналата година в „Гласове“ — обясних аз. — Нали си спомняш, онзи за бенгалската поезия. Тогава ми каза, че посвещавам прекалено много време на Рабиндранат Тагор.
— Да, спомням си — потвърди Ейб. — Изненадан съм, че ония палячовци в „Харпърс“ изобщо знаят кой е Тагор.
— Обади ми се Чет Мороу — уточних аз. — Бил възхитен от статията.
Пропуснах да съобщя на Ейб, че Мороу е забравил името на Тагор.
— Чет Мороу ли? — изсумтя Ейб. — Кога му е останало време, мислех, че се е отдал изцяло на романчетата по телевизионни сериали.
— Временно е заместник главен редактор на „Харпърс“ — обясних аз. — Иска да пусне статията за Калкута в октомврийския брой.
Ейб поклати глава.
— А Амрита и малката Елизабет-Регина?
— Виктория — поправих го аз.
Ейб знаеше прекрасно името на дъщеричката ми.
Когато му съобщих какво име сме й избрали, той подметна, че е прекалено снобско и гръмко за издънката на една индийска принцеса и на поляк от Чикаго. Ейб не е от най-тактичните. Макар че отдавна беше прехвърлил петдесетте, още живееше с майка си в Бронксвил. Беше погълнат изцяло от издаването на „Гласове“ и се отнасяше равнодушно към всичко и всички, които нямаха връзка със списанието. Една зима парното в редакцията нещо беше излязло от строя и почти целия януари Ейб работи по яке, накрая все пак повика да го оправят. Напоследък общуваше с хората главно по телефона и с писма, но от това подмятанията му не ставаха по-малко жлъчни. Сега вече разбирах защо никой не е заел мястото ми на заместник главен редактор и редактор на стиховете.
— Казва се Виктория — повторих аз.
— Добре де, Виктория. Как гледа Амрита на това, че ще си вдигнеш чукалата и ще я изоставиш с детето? Всъщност то на колко е сега? На два-три месеца ли?
— На седем — отговорих аз.
— Не е най-подходящият момент да заминеш за Индия и да ги зарежеш — рече Ейб.
— Амрита идва с мен — уточних аз. — И Виктория. Убедих Мороу, че Амрита може да ми превежда.
Не беше съвсем така. Всъщност Мороу сам предложи да я взема с мен. Няма да се учудя и ако ме пращаха там именно заради Амрита. Преди да се обадят на мен, от „Харпърс“ се бяха свързали с трима специалисти по бенгалска литература, двама от тях бяха индийски писатели, които живееха в Щатите. И тримата бяха отказали, но последният споменал Амрита, въпреки че тя беше математичка, а не писателка, и чак тогава Мороу ми звънна.
— Нали тя знае бенгалски? — попита ме по телефона той.
— Разбира се — уверих го аз.
Амрита всъщност знае хинди, маратхи, тамилски, малко пенджабски, както и немски, руски и английски, но не и бенгалски. „Все пак е близо“, помислих си аз.
— Амрита иска ли да ходи там? — полюбопитства Ейб.
— Изгаря от желание — казах му. — Не е стъпвала в Индия от седемгодишна, когато баща й се е преместил с цялото семейство в Англия. Иска й се на път за Индия да поостанем малко в Лондон и майка й и баща й да видят Виктория.
Последното отчасти беше вярно. Амрита не искаше и да чуе да ходи с бебето в Калкута, докато не я убедих, че е важно за кариерата ми. Тя се реши чак когато чу за престоя в Лондон.
— Добре де — изсумтя Ейб. — Върви в Калкута.
От гласа му веднага разбрах какво мисли по въпроса.
— Кажи ми защо не искаш да ходя там — настоях аз.
— После — отвърна Ейб. — А сега ти ми кажи за тая история с Дас, с която те занимава Мороу. Интересно ми е и защо искаш да оставя половината пролетен брой на „Гласове“ за Дас. Не обичам да пускам препечатки, а едва ли има и десет негови стиха, които да не са печатани и препечатвани до втръсване.
— Да, Дас — потвърдих аз. — Но не препечатки. Нови неща.
— Разказвай, де — подкани Ейб.
И аз му разказах.
— Отивам да търся в Калкута поета М. Дас — обясних аз. — Да го издиря, да поговорим и да се върна с негови нови творби, които да публикуваме.
Ейб ме зяпна изненадан.
— Да бе, да — изсумтя той. — На друг ги разправяй тия. М. Дас е мъртъв. От шест-седем години. Ако не ме лъже паметта, умря през 1970-а.
— През юли 1969-а — поправих го аз. Не се сдържах и го казах самодоволно. — През юли 1969 година, докато се връщал от погребението, по-точно от кремацията на баща си в някакво село в Източен Пакистан, днешен Бангладеш, изчезнал безследно и всички решили, че е убит.