Ейб замълча и прокара ръка през оредяващата си коса. Явно търсеше думите. Никога дотогава не го бях виждал разколебан в употребата на езика, бил той писмен, говорим или изкрещян.
— Боби — рече той накрая, — знаеш ли какво означава думата „миазма“?
— Отровно изпарение — отвърнах аз. Подразних се, че ме пита такова нещо. — Има го по блатата. Или вредно влияние. Вероятно идва от гръцкото „miainein“, което означава „замърсявам“.
— Да — рече Ейб и отново завъртя пурата. Изобщо не обърна внимание на блестящото ми представяне. Явно очакваше бившият му редактор на поетичния раздел да знае гръцки. — Единствената дума, с която според мен Калкута можеше да се опише тогава… а и сега, е миазми. Чуя ли едното, веднага се сещам за другото.
— Градът е построен върху мочурища — вметнах аз, все така по дразнен.
Не бях свикнал да чувам от Ейб такива дрънканици. Все едно благоразумният ви стар водопроводчик изведнъж да заговори за астрология.
— Ще бъдем там през дъждовния сезон, който едва ли е най-приятното годишно време. Но не мисля, че…
— Не ти говорех за времето — прекъсна ме Ейб. — Макар че това е най-горещата, най-задушната и ужасна дупка, която някога съм виждал. По-гнусна и от Бирма през четирийсет и трета. По-ужасна и от Сингапур по време на тайфун. По-ужасна и от Вашингтон през август. Не, Боби, говоря ти за проклетото място. В тоя град имаше нещо… нещо, което наподобяваше миазми. Не съм виждал по-отблъскващ и гнусен град, а съм бил в какви ли не отвратителни градове. Калкута ме уплаши, Боби.
Аз кимнах. От жегата ме заболя глава.
— Просто не си ходил, където трябва, Ейб — подметнах нехайно. — Я се опитай да изкараш едно лято в Северна Филаделфия или в южната част на Чикаго, където съм израсъл. В сравнение с тях Калкута ще ти се види земен рай.
— Хм — изсумтя той. Вече не ме гледаше. — Не беше само градът. Исках да се махна от Калкута, затова шефът на кореспондентското бюро — гадно копеле, което след две-три години умря от цироза, ми възложи да отразя откриването на мост в затънтената бенгалска провинция. Там още не беше прокарана и железница, мостът просто свързваше една с друга част на джунглата, беше построен над река, широка към двеста метра и дълбока десетина сантиметра. Но беше направен с парите от първите следвоенни помощи, изпратени от Щатите, затова трябваше да отразя откриването му. — Ейб замълча и погледна през прозореца. Долу от улицата се чуха викове на испански. Той май не ги чу. — Щях да умра от скука. Инженерите и работниците вече си бяха тръгнали, откриването премина под знака на обичайната смесица от политика и религия, на която задължително ще се натъкнеш в Индия. Стана късно, за да се връщам още същата вечер с джипа, затова отседнах в хотелче в края на селото. Вероятно беше останало от инспекциите по време на британската власт. Оная нощ обаче беше много задушно — потта сякаш дори не капеше от теб, просто избиваше по кожата и увисваше във въздуха, — щях да полудея от комарите и затова някъде след полунощ станах и отидох на моста. Изпуших една цигара и тръгнах да се връщам. Ако не беше луната, нямаше да го видя.
Ейб извади пурата от устата си. Свъси се, сякаш е гадна не само на вид, но и на вкус.
— Хлапето едва ли беше на повече от десетина години, ако не и по-малко — продължи той. — Беше набучено на едно арматурно желязо в бетонната подпора откъм западната страна на моста. Личеше, че не е издъхнало веднага и след като е било пронизано от желязото, е опитвало да се отскубне…
— Катерело се е по новия мост ли? — попитах аз.
— И аз си помислих това — отвърна Ейб. — Това ми обясниха и местните власти, когато тръгнах да разпитвам за случая. Но не си представям как изобщо е възможно да се надене на железата… Би трябвало да скочи от напречните греди, а те бяха много високо. После, след около половин месец, точно преди Ганди да прекрати гладната си стачка и размириците в Калкута да утихнат, отидох в британското консулство и намерих „Строителите на мостове“ на Киплинг. Чел си я, нали?
— Не, не съм — отвърнах аз.
Не понасях прозата и стиховете на Киплинг.
— Лошо — укори ме Ейб. — Разказите му не са никак лоши.
— Та за какво са тези „Строители“? — по любопитствах аз.
— Ами за сложните религиозни обреди, които бенгалците изпълняват след построяването на мост.
— Не е нещо необичайно, нали? — попитах аз, макар и вече да се досещах накъде отиват нещата.
— Изобщо не е необичайно — потвърди Ейб. — В Индия всяко събитие е свързано с религиозен обред. Но Киплинг е написал разказа заради начина, по който го изпълняват бенгалците. — Ейб захапа отново пурата и продължи през стиснати зъби: — След като построят мост, те принасят човешка жертва.