И къщата ни, и малката ни колекция от художествени произведения бяха станали възможни благодарение на парите на Амрита: на „зестрата й“, както шеговито ги наричаше тя. В началото недоволствах. През 1969, първата година на брака ни, обявих пред данъчните годишен доход от 5732 долара. Бях напуснал колежа „Уезли“, където преподавах, и сега през цялото време пишех и редактирах. Живеехме в Бостън, в апартамент, където дори плъховете трябваше да вървят наведени. Не ми пукаше. В името на изкуството бях готов да страдам вечно. Но не и Амрита. Не казваше нищо, съгласяваше се с принципното ми възражение да посягаме на парите, дадени от баща й, но през 1972 година плати капарото на къщата и на четирите акра и купи първата от общо деветте ни картини, малко маслено платно на Джейми Уайът.
— Виктория заспа — каза Амрита. — Вече можеш да не я люлееш.
Погледнах надолу и видях, че е права. Виктория бързо се беше унесла с отворена уста и стиснати юмручета. Дишаше леко и учестено до врата ми. Продължих да я люлея.
— Дали да не я внесем вътре? — попита Амрита. — Захладня.
— След малко — отвърнах аз.
Прегръдката ми беше широка, можеше да обхване не само гръбчето на бебето.
Бях на трийсет и пет, когато се роди Виктория, а Амрита, беше на трийсет и една. Години наред разправях на всеки срещнат, готов да ме изслуша — а рядко липсваха желаещи, — че е страшно глупаво да правиш деца в този свят. Говорех за пренаселеността на планетата, колко е нечестно да подлагаме подрастващите на ужасите на двайсети век, колко е безразсъдно хората да правят деца, които не желаят. И по този въпрос Амрита изобщо не спореше с мен, макар и да подозирам, че след като бе учила логика, сигурно можеше за две минути да направи на пух и прах всичките ми доводи, но в началото на 1976 година, някъде около първичните избори в нашия щат, бе спряла едностранно противозачатъчните. Дъщеря ни Виктория се роди на 22 януари 1977 година, два дни след като Джими Картър встъпи в длъжност като президент и влезе в Белия дом.
Лично аз никога не бих избрал името Виктория, но тайничко му се радвах. Амрита го предложи един горещ юлски ден и ние го обърнахме на шега; Доколкото разбрах, един от първите й спомени бил как е пристигнала с влака на гара „Виктория“ в Бомбай. Огромната сграда — наследство от британската власт, която явно и досега предопределя облика на Индия, открай време изпълвала с благоговение Амрита. Оттогава името Виктория пробуждало в нея спомена за красотата, изяществото и тайнствеността. И така, в началото се шегувахме, че ще наречем бебето Виктория, но на Коледа 1976 година вече знаехме, че ако ни се роди дъщеря, няма да й приляга никое друго име.
Преди раждането на Виктория все мърморех и се възмущавах от познати семейства, които след появата на децата им направо сякаш претърпяваха лоботомия. Съвсем интелигентни хора, с които спорехме до премала за политика, проза, смъртта на театъра или упадъка на поезията, не спираха да говорят как на момченцето им му поникнало първото зъбче и часове наред ни занимаваха с увлекателни подробности за първия ден на Хедър в забавачницата. Кълнях се, че никога няма да стана жертва на това.
Но виж, с нашето дете беше друго. Развитието на Виктория заслужаваше да бъде проучвано внимателно от всеки. Бях направо омагьосан от първите й звуци и съвсем плахи движения. Дори такова отблъскващо задължение като сменянето на памперси можеше да ми доставя наслада, когато моето дете — моето дете — размахваше пълни ръчици и ме гледаше с нещо, което тълкувах като обич и признателност, че баща й, издаван поет, прави такива делнични неща за нея. Когато Виктория стана на седем седмици и една сутрин ни благослови с първата си истинска усмивка, аз тутакси звъннах на Ейб Бронстийн, за да му съобщя добрата новина. Ейб, известен не само с усета си за добрата проза, а и с това, че никога не става преди десет и половина сутринта, ми честити и внимателно ми напомни, че съм му се обадил в шест без петнайсет.
Сега Виктория вече беше на седем месеца и бе още по-очевидно, че е талантливо дете. Преди цял месец се беше научила да играе на „боц“, а доста седмици преди това се смееше, когато й се криех. На шест и половина месеца вече пълзеше, сигурен признак на висока интелигентност, колкото и Амрита да твърдеше обратното, а мен изобщо не ме притесняваше това, че при всички опити да се придвижи Виктория тръгва назад. От ден на ден езиковите й умения ставаха все по-уверени: аз още не бях различил (дори когато пусках записите на забавена скорост) в потока от срички „тата“ или „мамаа“, а Амрита се кълнеше с едва загатната усмивка, че била чула няколко руски и немски думи, та дори и цяло изречение на хинди. Междувременно четях на Виктория всяка вечер, като редувах детските стихчета с Уърдуъртс, Кийтс и внимателно подбрани куплети от „Поемите“ на Паунд. Тя проявяваше предпочитание към Паунд.