Сър Годфри кимна.
— Тогава, сър, защо бесите тези хора на такова пусто място?
— Докарани са тук, защото са извършвали ужасни убийства, изнасилвания, кражби и други нарушения на Кралските закони из тези пусти пътища. Били са хванати на местопрестъплението от началника на стражата. Кралските съдии наредиха да ги обесим на най-близката бесилка до местопрестъплението им.
— Изповядаха ли ви? — Бедният свещеник смушка жалкото си конче и излезе пред поклонниците.
— Да, отче, но ако искаш, изповядай ни пак! — извика един от разбойниците.
— И Божието възмездие и кралското правосъдие ще се изпълнят — отвърна съдебният пристав и посочи към залязващото слънце. — Съдиите наредиха да ги обесим преди мрак и така ще стане. Сър Годфри, ти познаваш закона. Ако не присъстват свидетели, всичко е наред. Но…
— Сега — уморено добави сър Годфри — тъй като ние сме тук, ние сме тези свидетели.
— Сър Годфри, ти познаваш закона. — Съдебният пристав се изправи в стремената и загледа над главите на поклонниците. Погледът му се спря на Игуменката и дръзкото, грейнало лице на Батската невяста. — Но аз виждам, че между вас има почтени дами. Те и всички други, които желаят, включително членовете на духовенството, могат да се обърнат.
Някои от поклонниците го направиха. Ханджията внезапно си спомни, че най-отзад на кавалкадата има нещо, което иска да види. Игуменката вече беше слязла от коня и стоеше с гръб към бесилката. Капеланът беше сложил ръка на рамото й, макар Ханджията да видя, че Правникът също бързаше да й помогне.
— Пет пари не давам! — извика Батската невяста. — Виждала съм да бесят хора безброй пъти.
Тя пришпори сивия си кон напред, където Оръженосецът, по настояване на баща си, също се беше извърнал. Но Църковният пристав, Монахът и останалите протягаха вратове, за да видят по-добре. Вечерният вятър отнасяше гласа на съдебния пристав, докато четеше присъдата и много от поклонниците изтръпнаха, когато беше прочетен списъка от ужасни престъпления: убийство, содомия, изнасилване, нападения над църкви, богохулства, оскверняваш, дезертьорство от кралските войски, бракониерство. Изреждането им се стори безкрайно. Разбойниците на каруцата стояха и гледаха безизразно. Гласът на съдебния пристав стана неразбираем. Той свърши, прибра обратно пергамента в торбата си и направи рязко движение с ръка.
— Да се изпълни кралското правосъдие!
Приставите скочиха от колата. Конете бяха развързани. Един от стрелците ги удари по задниците с кожен камшик. Те затеглиха колата, като оставиха престъпниците да подскачат, гърчейки се на краищата на въжетата като риби на сухо. Въртяха се и се усукваха, ритаха и плюеха, докато примките се затягаха.
Рицарят долови раздвижване зад себе си, но не му обърна внимание, а пришпори коня си напред.
— В името на Божията любов, човече! — изръмжа той. Съдебният пристав направи гримаса, щракна с пръсти и направи знак на приставите. Трима от тях забързаха напред, за да сграбчат краката на престъпниците и да ги дръпнат надолу. Сър Годфри чу хрущене, когато вратът на единия се счупи; скоро този милосърден акт избави и тримата от страданията им и екзекуцията приключи. Съдебният пристав нареди на заместниците да проверят телата.
— Мъртви са! — извика един от тях. — До един час ще бъдат студени и ще започнат да се вмирисват.
— Тогава приключете сега! — нареди съдебният пристав.
Свалиха от каруцата огромен казан с катран. Приставите започнаха да мажат труповете с него, за да се запазят по-дълго като мрачно предупреждение към всички останали разбойници и главорези, които минат оттук.
— Сега можем ли да минем? — Сър Годфри набръчка нос, отвратен от острата миризма, която се носеше от труповете.
— Сър Годфри, Бог да е с вас! Рицарят спря коня си до пристава.
— Кой е пътят за Кентърбъри?
— Право напред, сър Годфри. — Лицето на пристава остана безизразно. — След две-три мили ще стигнете до манастира „Свети Ботолф“. Мисля, че един от поклонниците ви не се чувства добре.
Докато отрядът за екзекуции се приготвяше за тръгване, омазаните трупове висяха вече неподвижно на въжетата. Сър Годфри слезе от коня и отиде към разпръснатите поклонници. Сърцето му замря — на пътя, проснат по очи, лежеше Дърводелецът, тъмнокос мъж с весело лице, който странеше от другите, макар да имаше тънко чувство за хумор и винаги да беше готов да помогне.
— Какво му е?
Лекарят, коленичил до падналия мъж, вдигна поглед, и присви весело очи.
— Не се тревожи, сър Годфри, не е епилепсия, нито бубонна чума. — Той погледна останалите поклонници, които се отдръпнаха назад. — Горкият човечец е припаднал, това е всичко.