— Не харесваш ли работата си, Хю? Вероятно задачите, които ти поставя кралят, не са ти много приятни, но може би тъкмо това те прави толкова добър, а? — тя се беше навела над него и беше обхванала мрачното му лице с ръце. — Каквото и да приказваш, Хю Корбет, аз знам, че имаш неутолим глад за истината и…
— И какво? — беше попитал Корбет.
Мейв се беше изкискала.
— И, както казва Ранулф, много кисела физиономия!
Пеперудата се удари в прозореца и кралският пратеник вдигна очи.
— Ама че тъмница! — промърмори той. — Един Господ знае кога пак ще видим светлината!
Ранулф го изгледа изпод вежди. Дали господарят му имаше предвид времето, или пък загадките, които се изправяха пред тях?
Глава втора
Марина тичаше с всички сили, очите й бяха широко отворени, сърцето й биеше до пръсване, а устата й беше пресъхнала. Замръзналите трънаци се оплитаха в краката й и късаха кафявата й рокля. Накрая девойката спря и изруга мъглата. После се огледа наоколо като подплашена кошута.
— Къде бих могла да отида? — простена тя.
Мъглата се сгъсти още повече. Марина застана на четири крака като животно и опитвайки се да си поеме дъх, се ослуша в тъмнината. Някакъв бухал, носещ се над брега в търсене на плячка, нададе мрачния си крясък, а после скитаща се край селото лисица излая недоволно към мъгливото небе. Девойката трябваше да се скрие някъде.
Марина облиза сухите си устни. Къде можеше да отиде? Селяните щяха да я прогонят, а отец Августин само щеше да й се развика. Може би трябваше да се върне в Убежището. Ако кажеше на приятелите си там какво знае, може би щеше да получи помощ. Но накъде трябваше да поеме? Тя се огледа наоколо, припомняйки си детството, когато заедно с останалите деца от селото си играеха сред скалите, преструвайки се на елфи или феи. Тогава затваряха очи и строяха фантастични замъци. Но какво можеше да стори сега? Девойката пристъпи напред, но в следващия момент някаква съчка зад нея изпука и тя замръзна на място.
— Марина! — повика я някой тихо. — Марина!
Девойката не можеше да издържа повече. Тя се затича сляпо напред, без да я е грижа, че всеки момент може да цопне в някое блато. Докато продължаваше да е в движение, щеше да е в безопасност. Земята под стъпките й обаче сякаш заживя свой собствен живот, шипките и къпините започнаха да драскат глезените й като хищни, остри нокти. В следващия момент момичето съзря в далечината някаква примамлива светлина и едва не извика от радост. Краката й натежаваха все повече. Въпреки това Марина продължи да тича, докато един къпинов храст не се уви около глезена й като примка и не я повали на твърдата, студена земя. Девойката се мъчеше да се изправи на крака, когато някой тихо се приближи иззад гърба й. Тя се опита да се обърне, но гаротата вече се впиваше в шията й.
По-късно икономът почука по вратата и Корбет и двамата му спътници разбраха, че е време да се явят в залата на господарската къща. Слугите на Гърни бяха разположили огромната маса в средата на помещението, бяха я покрили със зелена покривка от златоткан брокат и бяха поставили върху нея множество свещи в двураменни свещници. Навсякъде наоколо — под масата, върху бумтящия огън в камината и в покритите мангали във всеки ъгъл — бяха посипани ароматни треви и стаята ухаеше просто прекрасно. На пода бяха постлани едни от най-разкошните килими, които Корбет беше виждал. От таванските греди пък висяха скъпи турски платове, украсени с гербове флагове и ярки знамена. Въздухът беше натежал от апетитните миризми, които се носеха от близката кухня. Вместо обичайните подложки от сух хляб1 и оловни лъжици върху масата бяха наредени сребърни чинии, златни ножове и украсени със скъпоценни камъни съдинки за подправки.
Гърни и съпругата му се бяха преоблекли и сега лейди Алис носеше тъмноморава рокля, чиято висока яка подчертаваше лебедовата й шия. Тънкото кръстче на господарката на имението беше опасано със златен шнур, а разкошните й коси бяха скрити под плътен бял воал, закрепен с помощта на сребърна панделка. Сър Саймън си беше сложил червеникавокафява мантия, зелен прилепнал панталон и кафяви кожени ботуши. Върху предницата на мантията му, точно над гърдите, имаше прорези, подплатени със зелена коприна, а краищата на ръкавите му бяха украсени с тъмносиня тафта. Корбет се надяваше, че той и придружителите му също не изглеждат зле, но не се чувстваше удобно в тъмнокафявата си мантия, докато не видя Мънк, който, както винаги, беше облечен в черно от глава до пети.
1
През Средновековието храната била поднасяна върху подложка от стар хляб, която после можела да се изяде, но по-често била давана като милостиня на бедните. — Бел.прев.