— Започвам да подозирам, господин Фалконе.
— А как се е намерил сред зулусите?
— Това може би никога няма да разберем.
— Каквото и да е, ние ще се занимаваме само с нашите работи — каза генуезецът. — Ако по-нататък поиска да ни напусне, нека ни напусне. Да идем да се приготвим, господин Кватермен, понеже утре навлизаме в пустинята.
Тъй като не можехме да носим излишен товар, бяхме принудени да оставим някои от нашите вещи. Запазихме само пушките, мунициите, няколко завивки и лекарства. Всичко останало заменихме срещу няколко меха за вода, тютюн и суха храна. Даже долните дрехи, които имахме за смяна, оставихме на съхранение при един стар селянин.
На другата вечер, щом слънцето се скри, тръгнахме на път, следвани от трима туземци, натоварени с нашите храни. Те трябваше да ни придружат на около триста километра. Едва успяхме да ги склоним, като им обещахме по един нож. Ножовете тук са твърде редки и много се търсят.
Решихме да се движим нощно време — за да избегнем голямата горещина — и да почиваме през деня.
Луната вече се вдигаше, когато стигнахме първите пясъци.
Вървяхме един зад друг. Умбопа ни водеше с копие в ръка и карабина през рамо. Очите му бяха устремени към крайните очертания на огромната пустиня. След него вървяха тримата негри от Ситанда и кафърът Венговел, а след тях и ние.
За водач ни служеха едва видимото очертание на планините и документът на стария португалец. Скицата, направена преди триста години, ни посочваше достатъчно ясно пътя, по който трябваше да се движим.
Вървяхме мълчаливо през пясъчните купчини и затъвахме в тях. Пясъкът се разпиляваше под краката ни и пълнеше обувките ни. От време на време спирахме и се събувахме, за да го изсипем.
Нощта беше достатъчно прохладна, но въздухът беше тежък, задушаващ. А самотата започна да потиска духа ни и ние ставахме някак си безпокойни, без да можем да си помогнем.
За да премахне това мълчание, Гуд започна да свири с уста някаква песничка. Но много скоро трябваше да спре поради едно необикновено събитие. Както беше застанал начело на колоната, изведнъж се смъкна пред очите ни. В същото време наоколо се показаха някакви сенки, които не можехме веднага да различим.
Негрите от Ситанда, ужасени от видяното, започнаха да крещят колкото им държат силите и в миг се пръснаха. Ние се спряхме и загледахме сенките, които подскачаха в безпорядък наоколо.
— Гуд! — викнахме всички.
Той също извика. Едва тогава забелязахме, че нашият добър приятел се носеше през пустинята на гърба на една от тези сенки.
Разбрах веднага каква беше работата. Нещастникът бе паднал върху едно стадо куаги, които са спели сред пясъците. Дивите коне, изплашени, бяха побягнали лудо същия миг, като един от тях, без да иска, е понесъл със себе си и поручика, за да го отхвърли след малко на земята.
Побързах да се притека на помощ на нашия другар и го намерих полузаровен в пясъка, смазан от падането. Но забелязах веднага, че даже и след това опасно премятане монокълът стоеше на мястото си.
— Ехей, приятелю — извиках аз. — Ударихте ли се?
— Мисля, че нищо не е счупено, но малко се поуплаших — ми отговори Гуд, като се усмихна.
— Дявол го взел, не гледате ли къде стъпвате?
— Кой може да очаква, че в тази пясъчна трапчинка се крият някакви животни!
— Имали сте щастие да се отървете доста леко.
— Ако ми беше отпратил едно чифте, нямаше да ми е така лесно. Що за животни са това? Някакви зебри ли?
— Куаги — диви коне.
— Пропуснахме случая да вземем няколко от тях и да минем в галоп пустинята.
— Да — стига да не те запратят да се търкаляш сред пясъка.
— Не се ли опитомяват?
— Не искат да знаят за ездачи.
— Може би ставаха поне за ядене?
— Не са съвсем лоши.
— Ако знаех по-рано, щях да ударя поне един.
— О, страшният ловец! — възкликна господин Фалконе, който се приближи до нас. — Не ви ли стигат слоновете?
— Малко прясно печено месце не е за пренебрегване — отвърна Гуд.
— Може би имате право, но вече е много късно да мислите за това. А сега да вървим, приятелю.
Потеглихме отново през безкрайната пясъчна равнина. Този път не ни се случи нищо особено чак до среднощ, когато спряхме за кратка почивка. Всички бяхме капнали от умора. Пийнахме по една глътка вода, само по една, тъй като повече не можехме да си позволим. После поехме отново, като се катерехме и слизахме по пясъчните хълмове, които горещият пустинен вятър бе издигнал.
Най-после се пукна зора. Слабите отначало лъчи станаха златистожълти и бързо прогониха нощния мрак Звездите побледняха и се изгубиха. Луната потъмня и нови слънчеви лъчи изскочиха над хоризонта и разискриха пясъците. Цялата пустиня се заля с ослепителна светлина.