И този ден, колкото и тежък, имаше край.
Към три часа следобед излязохме от нашата фурна, предпочитайки да умрем на открито.
Бяхме изминали почти половината пустиня и водата, ако въобще я имаше, трябваше да се намира вече наблизо.
Ние не вървяхме, а се влачехме. Когато слънцето изчезна от хоризонта, ние се проснахме на земята и заспахме за малко.
Събудихме се, когато се показа луната, но не за да вървим, а за да се опитаме да се мъкнем напред. Падахме на всяка крачка. Често трябваше да спираме и да почиваме. Никой не се осмеляваше даже да проговори. Дори Гуд, който обичаше да бъбри и винаги беше в настроение, сега не отваряше уста.
Най-после, към два часа през нощта, стигнахме една могилка, за която отначало помислихме, че е жилище на бели мравки, или както ги наричат, термити. Имаше най-малко тридесет метра височина.
Легнахме в подножието на тази могила и измъчвани от страшна жажда, изгълтахме и последните капки вода. Бихме изпили цяла бъчва, а имахме само няколко чаши.
Умбопа каза на себе си:
— Ако и утре останем без вода, няма да видим вече слънцето. Или ще намерим вода, или ще умрем!
Изгледите за бъдещето съвсем не бяха весели. Потръпнах, но умората надделя и затворих очи…
Глава VIII
ВОДА! ВОДА!
Събудих се след около два часа. Гърлото ми изгаряше от жажда и не ми позволяваше повече да заспя. Бях сънувал, че се къпя в бистър поток с брегове, потънали в свежа зеленина. Като отворих очи, почувствувах колко далече съм от този поток и ми стана още по-тъжно. Последните думи на Умбопа звучаха в ушите ми като злокобен припев: или ще намерим вода, или ще умрем! Трябваше дълго да търкам очите си, за да се пренеса отново в нашата действителност — толкова хубав беше сънят. Може би беше четири часа сутринта. Денят настъпваше, без някаква промяна в температурата да извести прехода от нощ към ден. Въздухът беше горещ като пара.
Другарите ми бяха по-щастливи. Те спяха дълбоко и в съня си забравяха всички несгоди.
Когато се събудиха, посъветвахме се какво да правим.
Положението беше съвсем тежко. Нямахме капка вода. Шишетата бяха еднакво сухи отвън и отвътре. Напразно се мъчехме да изцедим поне една капка скъпоценна течност. Поручик Гуд измъкна от пътната си торба бутилка ракия и я загледа с пламтящи очи.
— Не, не, Гуд! — извика генуезецът, като я дръпна от ръцете му. — Да пиеш сега ракия, е все едно да наливаш огън в гърлото си! Трябва ни вода, а не ракия. Инак няма да караме още дълго.
— Ако картата на португалеца е точна — казах аз — тук наблизо трябва да намерим означения кладенец.
Думите ми не можаха да утешат другарите ми, нито да ги окуражат. Те дори не им обърнаха внимание. И наистина, колко години бяха минали, откак е съставена картата. Какво ли не се е случило оттогава!
Изведнъж Венговел стана и започна да върви, като гледаше втренчено към земята, сякаш търсеше нещо. После внезапно спря и възкликна с гърления си глас, като сочеше земята.
— Какво има? — го попитах.
Посочи ми едно малко зелено растение.
— Това е Springbok — каза африканецът. — Това растение расте в съседство с вода.
— Прав си! Тук наблизо непременно трябва да има някакъв извор!
Тази слаба надежда ни придаде невероятен кураж. Радостта ни беше неописуема. От опит знаехме, че туземците имат тънък усет. Венговел вървеше все така, като разглеждаше земята по всички посоки.
— Усещам водата — казваше той. — Усещам я, и не е далече.
В този момент слънцето се показа. Гледката беше величествена. За миг забравихме жаждата и окаяното си положение. На петдесет-шестдесет километра от нас Сулиманските планини блестяха като в приказка.
Лъчите на слънцето осветяваха известно време внушителните планини и мрачните им подножия, после един облак ги обви малко по малко и ги скри от погледа ни. Останаха да се виждат само бегли очертания, потънали в парцаливия облак.
Едва тогава се сетихме отново за жаждата си. По-скоро тя ни подсети.
Венговел повтаряше „Усещам водата, усещам я!“ но напразно. Нищо не намираше.
Непрекъснато търсехме и ние — нищо друго освен пясък и храсти. Обиколихме целия хълм все така безуспешно.
— Това е безнадеждна работа! — казах аз. — Ясно като бял ден. Ей я водата там, в облаците. След няколко седмици ще дойде насам да полее побелелите ни кости.
Генуезецът печално гладеше гъстата си брада. — Не сме проверили на върха на хълма — каза той.
— Да проверим — отвърнах аз. — Но ако няма вода в подножието, едва ли ще има на върха.
За оправдание пред съвестта отидохме да видим и там. Умбопа вървеше напред. Изведнъж се обърна към нас и с всичка сила извика: