Вечерта потеглихме напред, натоварени с любеници. Въздухът беше по-свеж и леко ни разхлаждаше. При настъпването на следния ден открихме още любеници. Вече се приближавахме към снеговете и страхът от жажда не ни безпокоеше.
Тази вечер изядохме всичкия салам, който ни оставаше. По целия склон никъде не се виждаше живо същество, нито следа от река, въпреки голямото количество сняг. Всичко това ни изглеждаше доста необикновено.
Сега, след като бяхме преодолели опасността от жаждата, можеше да умрем от глад. Вече три дни наред не можехме да намерим абсолютно нищо. Никакъв дивеч не обитаваше тези места А студът ставаше толкова по-силен, колкото повече се отдалечавахме от горещата пустиня. Завивките, които с толкова голям труд бяхме успели да пренесем дотук, ни бяха твърде полезни. Също така и ракията, от която гълтахме по някоя капка от време на време. Нощно време се сгушвахме един до друг, за да запазим малко телесната си топлина. Най-нещастен от всички беше Венговел, който страдаше най-много от студа.
Към четири часа следобед, малко преди залез слънце, стигнахме в подножието на втората планина, която се издигаше над първата.
Тя беше много висока, със стръмни склонове, покрити от долу до горе с дебел сняг, който слънцето величествено оцветяваше в червено, като живо го разискряше към върха. Там се образуваше същинска блестяща корона на челото на гигантския връх.
— Кажете ми впрочем — извика Гуд, като внезапно спря и се обърна към мен, — вашият стар португалец не разправяше ли за някаква пещера, която се намирала тук някъде?
— Така казваше документът — отговорих аз, — но не мога да го потвърдя.
— О, господин Кватермен — намеси се господин Фалконе, — не ни отчайвайте предварително. Трябва да се вярва на документа, щом като намерихме кладенеца по него. Вярвайте, приятели, ще намерим пещерата непременно.
— Нищо друго и не искам — отговорих. — Но ви казвам, че ако не я намерим тази нощ, нищо повече няма да ни трябва.
Никой не възрази на думите ми. Всички бяха убедени в тяхната истинност.
Продължихме да се изкачваме. Напредвахме твърде трудно. Бяхме стигнали вече на известна височина, когато Умбопа, който вървеше до мен плътно покрит със завивката си, изведнъж хвана ръката ми и каза с тържествуващ глас:
— Вижте онази дупка, господарю — и посочи с ръка един висок връх на планината.
Погледнах нататък и на около двеста метра от нас забелязах сред снеговете някаква тъмна дупка.
— Трябва да е пещерата — каза Умбопа.
— Няма лъжа вече — добави поручик Гуд.
Ускорихме крачките и като изкачихме няколко скали, покрити с дълбок сняг, стигнахме пред отвора, който, изглежда, водеше в просторна пещера.
Едва влязохме в нея, и слънцето, което клонеше към залез, се скри зад хоризонта, като ни остави в пълен мрак.
По тези места почти няма полумрак. Щом слънцето залезе, настъпва внезапна тъмнина, тъй като няма никакъв промеждутък между деня и нощта.
Навлязохме внимателно в отвора и се оказахме в дъното на обширна пещера, която сигурно беше твърде висока.
Тъй като всички бяхме капнали от умора, разделихме си последните капки ракия, за да се стоплим малко, и легнахме един до друг с намерение да заспим.
Намерението беше хубаво, но не се осъществи. Въпреки голямата умора никой не можа да затвори очи поради силния студ в пещерата.
Крайниците ни се схващаха и колкото и да се гушехме един в друг, не успявахме да се стоплим ни най-малко.
На няколко пъти ми се удаваше да задремя за малко, но веднага бързах да се събудя, тъй като се боях, че ако заспя дълбоко, може би никога вече няма да отворя очи.
Малко преди пукване на зората Венговел, който стоеше до мен, се облегна изведнъж на стената, изпускайки глух стон. Цяла нощ бях слушал тракането на зъбите му. Сега вече не чувах нищо.
Отначало помислих, че е заспал. Но после се усъмних, че студът го е вцепенил, като знаех, че той понасяше ниската температура много по-тежко от всички останали.
През това време мракът започна да се разсейва. Сребристи отражения се плъзгаха по снежната покривка, като я заливаха с блясък и величие. Слънцето тържествено се издигаше над гранитните скали на планините, изпращайки лъчите си чак до вътрешността на пещерата, за да стопят малко полузамразените ни тела. Погледнах към Венговел и видях, че нещастният кафър бе заспал завинаги.