— Е, приятели — каза Гуд. — Щом стигнахме в тази страна, можем да си позволим малко по-голяма почивка и да закусим както трябва. Има ли някой да възрази нещо?
— Не — отвърна генуезецът. — С удоволствие бих изгълтал един къс печено, вярвайте ми.
— Тогава на работа!
Спуснахме се да събираме сухи клони и запалихме чудесен огън. После набодохме къс от антилопата на един прът, както правят кафрите, и го поставихме да се пече на огъня.
Сигурно кафрите не са най-добрите готвачи на света, но знаят много добре да се нагаждат според обстоятелствата и да си готвят ястия както сред пустинята, така и на връх планината, без да се нуждаят нито от шиш, нито от тенджери.
И тази втора закуска мина сладко, но — ще повярвате ли — намерихме я по-лоша от първата. Ето какво може да направи гладът.
Като задоволихме по този начин протестите на стомасите, сметнахме, че имаме право и да се наспим. Аз дадох пример, като се изтегнах удобно под гъстата сянка на един кичест ниан.
Трябва да съм спал няколко часа вече, когато се събудих и видях, че господин Фалконе и Умбопа хъркаха дълбоко. Само Гуд го нямаше при нас.
Погледнах наоколо и го съгледах на брега на рекичката, твърде зает. Беше съблякъл дрехите си, изпрал ги грижливо като европейска домакиня, после ги проснал по клоните на дърветата да съхнат. Сега преглеждаше ботушите си. Бедните ботуши! На какво приличаха след толкова дълъг път! Гуд ги намаза с антилопена мас и отново ги обу.
После извади от джоба си малък пътнически бръснач, позаглади го по намазаната кожа на ботушите, приклекна до едно дърво и започна да се бръсне.
Работата беше доста трудна, ако се съди по непрекъснатите гримаси и гърчения, които правеше. Въпреки това той продължаваше смело трудното начинание.
Беше се вече обръснал наполовина, когато извика:
— Проклета страна! Не може човек да се нагласи както трябва.
Скочих изведнъж и видях на няколко крачки от него група въоръжени негри, които никак не вдъхваха доверие.
— На оръжие! — извиках на другарите си. Генуезецът и Умбопа, които спяха до мен, не чакаха да повтарям.
Спуснаха се към оръжията си и решително ги насочиха към туземците, готови за действие.
Негрите бяха едри и здрави, препасани само с прости поли. Вниманието ни биде привлечено главно от оръжията им. Те се състояха от остри копия и грамадни ножове, които носеха на поясите си.
Господин Фалконе се прицели към тях, но те, вместо да се изплашат, го гледаха съвсем спокойно, като следяха движенията му, без да им трепне окото. Разбрахме, че огнестрелните оръжия им бяха още непознати.
— Приятели — казах аз. — Мисля, че ще се разберем, без да имаме нужда от оръжията.
Свалихме пушките. Аз се обърнах към негъра и му казах на зулуски език:
— Здравейте!
Представете си моята изненада, когато един от тия негри, старик, украсен като вожд с пера около главата, ми отговори на същия език:
— Здравейте!
После, като ни гледа няколко мига, подхвана:
— Кои сте вие? Какво търсите тук? Защо вашите лица са бели и защо лицето на този човек прилича толкова много на лицата на нашите братя?
Като казваше това, посочи Умбопа, който наистина беше колкото тях на ръст и с почти такива черти на лицето.
Пристъпих напред и казах:
— Ние идем от далече, отвъд онези планини, от бреговете на соленото море, а този човек, който прилича на вас, е наш служител.
— Вие лъжете — отвърна гордо вождът. — Никой не може да премине безнаказано тези планини, погубвали досега всички, които са имали дързостта да ги преминат. Но какво значат лъжливите ви думи? Вие вървите срещу смъртта, тъй като никой чужденец няма право да тъпче земята на кукуаните! Серага, приготви ножовете си!
— Какво говори този стар бухал? — викна Гуд неспокойно.
— Иска да изпита остриетата на ножовете си върху нашите кожи.
— А! Негодници! Мислят, че се боим от ножовете им. Почакайте малко и ще видите.
Както имаше навик, когато е ядосан, хвана с ръка изкуствената си челюст и я извади, като я остави да виси на долната му устна.
Това движение не остана незабелязано от диваците. Даже изглеждаше, че им бе направило особено силно впечатление, тъй като отстъпиха няколко крачки назад.
— Гуд! — извика господин Фалконе, който изведнъж разбра колко полезна можеше да се окаже тази челюст. — Като че диваците се уплашиха от зъбите ви.
Гуд разбра за какво се отнася и с бързо движение скри челюстта в ръкава на ризата си.
— Отворете уста — каза генуезецът. — Покажете им я без зъби.
Гуд бързо се подчини. При тази гледка диваците извикаха от ужас.
— Гуд! Поставете ги отново на мястото им! — посъветвахме го ние.