Стигнахме пред голяма колиба с кръгъл покрив и заобиколена от дървена ограда. Старият вожд ни покани да влезем в нея, като ни каза:
— Тази къща е за вас.
— Но кога ще можем да видим царя? — попитах го аз.
— Сега е много късно, а освен това трябва по-напред да го предупредя за вашето присъствие, без което би могъл да се разгневи.
— Лош ли е вашият цар?
— Ще видите утре — ми отвърна вождът, като въздъхна. — Влезте и почивайте спокойно.
Като каза това, той ни поздрави с ръка и се отдалечи, следван от многобройните си воини.
Едва-що влязохме в колибата, при нас дойдоха няколко негри, натоварени с храни, печени антилопени късове, мед, прясно масло, мляко, плодове и съдове, пълни с бира от сорго или ферментирало просо, която се оказа превъзходна.
Преди да започне да яде, Гуд претършува всички сандъци с надеждата да намери панталоните си, но за голямо негово неудоволствие тях ги нямаше.
— По дяволите всички тия негри! — възкликна той, като пръхтеше и въздишаше. — Да не искат да се представя на царя им с боси крака? Та това ще бъде най-голямото неприличие!
— Драги ми приятелю — каза генуезецът, като се усмихваше, — започвам да се боя, че вие никога вече няма да можете да ги обуете.
— Какво ви кара да мислите така?
— Предполагам нещо.
— Какво?
— Че тези диваци са предназначили вашите панталони за една много възвишена цел.
— Именно?
— Направили са от тях знаме.
— Знаме! — възкликна Гуд и започна да се смее неудържимо.
— Така предполагам.
— А! Хитреците! Значи ще се върна в моята Англия без панталони?
— Голяма работа! Не ви ли стига честта да ги видите да се развяват над двореца на могъщия кукуански цар?
— Дявол да ви вземе и вас, и глупавите негри, които ми отнеха тази толкова необходима дреха!
— Стига! — казах аз, като поставих пред Гуд едно хубаво парче печено. — Утешете се с тази превъзходна антилопа, която е толкова вкусна, че и на мъртвите би се прияло.
Той прие с удоволствие предложението ми и започна да действува със зъбите толкова усилено, че ние му завидяхме и побързахме да направим същото.
Като завършихме вечерята, която беше придружена от неограничено количество бира, ние се настанихме върху пресните снопчета листа, донесени ни от негрите, които бяха оставени на наше разположение, и заспахме така дълбоко, че лъвове да заревяха, не биха ни събудили.
Към девет часа на другия ден старият Инфадоу дойде да ни съобщи, че царят е готов да ни приеме. За да не се покажем много любопитни, ние го помолихме да ни почака няколко часа, тъй като искахме и да се понагласим малко. Трябваше да постегнем също така и страшните огнени тръби.
Като се приготвихме, напълнихме внимателно пушките, за да бъдем готови за всяка изненада, и се отправихме към жилището на царя, придружени от група войници.
Царският дворец беше разположен сред града и заемаше доста обширно пространство. В средата се издигаха три големи колиби с извънредно изострени върхове, заобиколени с пръти, по които бяха проснати лъвски кожи.
Пространството между оградата и царските колиби беше заето от множество войници, въоръжени с копия и ножове, стоящи съвсем неподвижно, като бронзови статуи.
Видът на тези отлично построени и дисциплинирани хора, които пазеха пълна тишина, но ни гледаха не съвсем дружелюбно, произведе върху нас известно въздействие и пръстите ни несъзнателно потърсиха спусъците на пушките.
Водени от стария вожд, преминахме през гъстите редици и спряхме пред вратата на най-голямата колиба.
Изведнъж строените сред двора войници се раздвижиха и сториха път на внушителен мъж с орлови пера на глава, завит в блестяща леопардова кожа и следван от Серага, когото вече познавахме, и от някакво малко, грозно, човекоподобно същество, което отначало взехме за маймуна и което бързо се скри в един сенчест ъгъл на колибата.
Този човек беше царят. Той дойде до нас и хвърли на земята кожата, която го покриваше.
Видът на монарха произведе върху нас необикновено впечатление. Беше извънредно едър, почти гигант. Мускулите му бяха силно развити, херкулесовски. Устните му бяха големи и дебели като на всички негри. Носът му беше сплеснат. Едно от очите му беше съвсем черно и святкаше като въглен, другото обаче липсваше и на мястото му зееше страшна дупка.
Лицето му изразяваше неописуема жестокост.
Гърдите на гиганта бяха предпазени от стара стоманена броня, пристегната отстрани с няколко волски опашки — национално украшение на почти всички южноафрикански племена. На врата си носеше голям гердан от злато и скъпоценни камъни, а в дясната ръка размахваше огромно копие.