— Този път стреляйте вие, за да не помислят, че само аз и Гуд сме магьосници.
— Имате право — отвърна той. — Аз нямам изкуствена челюст нито монокъл, както приятеля ми. Нямам с какво да ги плаша.
Прицели се внимателно във вола, който бавно-бавно се отправяше към изхода на селото.
Дълбока тишина завладя огромния двор. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Царят, Серага, старият вожд и всички останали войници бяха притаили дъх от страх да не пропуснат удара, и не откъсваха очи от вола и стрелеца.
Господин Фалконе дочака волът да се отдалечи на сто и петдесет метра и след това стреля.
Ударен право в сърцето, волът се повали мъртъв на земята.
Дълъг одобрителен шепот се понесе сред войниците, които бяха удивени от повалянето на грамадното животно.
Приближих се до монарха, който никак не криеше изненадата си, и му казах студено:
— Ако искаш, можем да опитаме сега дали оръжията ни могат да убият сина ти.
— Не, не! — възкликна царят уплашено.
— Ще бъдеш ли доволен, ако имаш и ти такова страшно оръжие?
— О, да!… — отвърна той и окото му блестеше от желание. — Ако можех да имам една огнена тръба като вашите, не бих се страхувал повече от никого.
Взех пушката на Венговел, която бяхме запазили, и му я подадох, като му казах:
— Ето подаръка на белите хора. Но преди това искам да ти покажа, че е също толкова страшна, колкото и нашите. Предупреждавам те обаче, че не трябва да я употребяваш против хората. В противен случай ще те сполети голямо нещастие. А сега кажи да забият едно копие в земята и аз ще ти покажа как това оръжие ще го разбие на парчета.
Заповедта бе веднага изпълнена. Прицелих се много внимателно в копието, за да не би да пропусна удара, и после с едно точно попадение го направих на трески за голямо учудване на царя и цялата му армия.
След това му подадох пушката. Той я пое живо и я постави до себе си.
В този миг грозното същество, което бяхме взели за маймуна и което се беше сгушило в краката на царя, се изправи и показа лицето си.
Едва тогава забелязахме, че не беше маймуна, а зловеща стара вещица, извънредно мършава, със сбръчкана кожа, която й придаваше вид на египетска мумия.
Главата й приличаше на череп на мъртвец и всеки би я взел за такъв, ако не беше на цвят черна, вместо бяла, и ако на мястото на орбитите не се виждаха две малки черни очи, които светеха като въглени.
Страшната вещица пристъпи към царя. Протегна към него извитата си като кука ръка с дълги нокти, сякаш лапа на див звяр, и с дрезгав, неприятен глас, който ни направи необикновено впечатление, извика:
— Слушай, царю!… Слушай, народе!… Небе, земя, живи и мъртви, слушайте всички! Аз съм пророчица…
Думите й бяха изслушани с благоговейно мълчание от царя, вождовете и войската. Като че всички бяха силно изплашени.
Старата вещица продължи след няколкоминутно мълчание:
— Кръв… Кръв… Виждам потоци от кръв… Как силно мирише всичката тази кръв… Но съвсем друго ще стане по тези места. Лешоядите ще крещят от радост и цялата земя ще затрепери. Стара съм, но виждам надалече, чета в книгата на съдбата и съзирам как белият човек идва насам. Нещастие!… Нещастие за нашия народ!… Преди много години белият човек беше нахлул в тези земи и построи големия планински път. После изчезна, но ще се върне, за да завладее отново земите си. А тези трима, които са стигнали дотук, са авангардът на белокожите войски За какво сте дошли тук, белокожи, вие, които сте толкова умни, толкова опитни и могъщи? За това ли, което е загубила вашата раса, живяла тук преди години? Отдавна, преди много векове един-единствен белокож се осмели да навлезе сред тези земи, които дедите му бяха изоставили. Но той умря. За неговия труп ли идете? Или за блестящите камъни? Каквото и да бъде, вие ще останете тук, за да не позволим нещастието да се сгромоляса върху негърския народ.
После се обърна към Умбопа и извика:
— А кой си ти, с кожа подобна на нашата? Ти сигурно не си дошъл да търсиш блестящите камъни, нито жълтия метал… Бих искала да видя кръвта, която тече в жилите ти, и да прочета в сърцето ти, за да узная тайната, която криеш, и загадъчната татуировка, която имаш под колана си.
В този момент старата вещица бе обзета сякаш от епилептичен припадък и падна на земята, като се гърчеше.
Царят изглеждаше изплашен. Сигурно същото беше и с вождовете и войниците му.
Като се посъвзе малко от изненадата, заповяда войниците да минат на редици пред него и да се разотидат. После се обърна към нас и ми каза:
— Бели! Гагул, старата магьосница на нашето племе, произнесе странни слова. Аз се страхувам от вас и трябва да ви убия, понеже магьосницата ме посъветва това.