После стана, държейки в ръка една вилка, подобна на тази, която имаше царят, и извика остро и продължително.
Около петдесетина стари негърки, най-страшните, които може човек да си представи, се появиха изведнъж посред редиците на войниците. Образуваха голям; кръг пред царя и започнаха шеметно да играят под звуците на някакъв инструмент, направен от звънтящи камъни, и барабани от издълбани отвътре дървени клони, покрити с кожа.
Скачаха лудо, като че бяха избягали от ада. Изпълняваха някаква пантонима, която не би могла да се опише. Сред многобройните войнишки орди се подхвана тежка и еднообразна песен.
Изведнъж старите вещици се наловиха за ръце и се спуснаха като бурен поток към редиците на войниците. Последните, макар че бяха въоръжени, бързо отстъпиха назад, сякаш се бояха да не бъдат докоснати.
Нещастниците имаха право. Разбрахме, че всеки, който беше пипнат, биваше хващан от другарите си и замъкван пред царя, където няколко палачи го чакаха с големите си ножове, за да отсекат главата му.
Представете си нашия ужас при тази страхотна кървава гледка! Страхът, който обземаше войниците, започна да обзема и нас. Ние също не бяхме сигурни за живота си.
— Да бягаме! — каза Гуд. — Не мога да гледам такова нещо.
— Невъзможно — отвърнах аз. — Царят може да се разсърди и да хвърли върху нас тези дивачки заедно с палачите.
— Но аз не мога да устоя на такъв позор.
— Най-благоразумното е да не мърдаме оттук.
— А ако тези отвратителни вещици дойдат към нас?
— Ще си помогнем с оръжията.
Докато разговаряхме, кръвожадните вещици продължаваха да се спускат сред редовете на войниците, за да избират жертвите си, а царските палачи непрекъснато натрупваха главите.
Изведнъж стана това, от което Гуд се опасяваше. Стариците, след като бяха преминали две дълги войнишки редици, се спуснаха към нас. Страшно беше да ги гледа човек. Косите им бяха разчорлени, очите им светкаха като запалени въглени, от устата им капеше пяна.
Виждайки ги да идат към нас, ние застанахме един до друг, готови да браним живота си с всички сили.
Като стигнаха на няколко крачки от нас, една от тях се отдели от групата и се спусна напред, докосвайки с вилката си Умбопа.
— Ние искаме да видим каква кръв тече в жилите ти… — извика кресливо вещицата. — Познавам те! Ти идеш отдалече, но си роден тук. Хиените жадуват месата ти, както ние жадуваме кръвта ти!
Мигновено двама войника се хвърлиха към Умбопа да го хванат. Ние обаче застанахме отпред, като в същото време аз насочих пушката си към царя и извиках:
— Царю Тоуала, оттегли магьосниците и войниците си, защото няма да ви дадем нашия слуга! Неговия живот ще заплатиш със своя.
В това време господин Фалконе се беше прицелил в Серага, а Гуд в старата Гагул. И тримата бяхме готови да стреляме, ако не изпълнеха веднага искането ми.
Видимо изплашен, царят стана и каза с променен глас:
— Свалете огнените си тръби! Гагул е мъдра и словата й предсказват големи нещастия. Аз би трябвало да се подчиня на желанията й, но не ще наруша законите на гостоприемството и няма да позволя да падне косъм от вашия слуга.
Като каза това, той се обърна и направи знак на войниците, които се бяха настанили зад нас, може би готови да изпълнят някоя тайна заповед, и те се оттеглиха. После продължи:
— Ако желаете, може да се върнете във вашата колиба, тъй като още не съм решил каква ще бъде съдбата ви. Обаче предупреждавам ви, че в часа, когато слънцето ще бъде толкова далече от изток, колкото и от запад, ще се състои танцът на младите девойки и до тогава ще реша какво да правя. А сега вървете да почивате.
Отвърнахме на поздрава му и побързахме да напуснем двореца, изпълнени с безпокойство и ужас.
— Да ги вземе мътната! — викна господин Фалконе, когато се измъкнахме от царския краал. — Не бих могъл да си въобразя по-жестоко зрелище от това, което видяхме тази вечер.
— Глупави излязохме, че не ги накарахме да помиришат малко барут — каза Гуд.
— Би било безумие, което щяхме да заплатим с живота си — отвърнах аз. — Какво искаш да направим с три пушки срещу толкова много въоръжени войници? Само да гръмнехме, и биха ни направили на късове.
— За такава паплач ще ни трябват няколко топа.
— И един полк стрелци.
— Обаче и без топове и пушки постигнахме целта си — каза генуезецът.
— Имате право — отвърна Гуд. — Аз бях уверен, че с Умбопа е свършено.
— И че от неговия трон нищо не остана — прибави италианецът. — Драги ми Иньози, добре се отърва.
— Зная, бели хора — отвърна бившият ни слуга. — Уверявам ви, че Иньози никога няма да забрави, че ви дължи живота си.