Когато стигнахме колибата, слънцето вече изгряваше. Прегледахме внимателно двора, да не би да се е скрил някой от палачите на вещицата Гагул. После, бидейки всички твърде много уморени, се разположихме в леглата, като се мъчехме да заспим. Обаче надеждата да успеем беше малка.
Безпокойствията и ужасите, които изпитахме през тази нощ, ни бяха разстроили до такава степен, че не бяхме в състояние да затворим очи нито за миг.
Към девет-десет часа в колибата ни влезе Инфадоу, придружен от няколко вождове, негови приятели, които бяха решили да се борят за победата на Иньози.
Бившият ни слуга ги прие и им разказа последователно различните събития от живота си, за да им докаже, че наистина е синът на убития цар. После, за да ги убеди още по-добре, им показа татуировката, която се намираше около хълбоците му.
Вождовете го изслушаха мълчаливо, но никак не бяха уверени в това, което бяха чули.
— Дайте ни някакъв знак, който да ни покаже, че наистина сте законният наследник на престола, и ние ще ви помогнем да свалите Тоуала — заключиха те накрая.
— Не е ли достатъчна татуировката? — попитах аз, като се намесих в разговора им.
— Не, бели господине, не е достатъчна — отвърнаха те.
— А какво искате тогава?
— Някакво доказателство, което да ни покаже, че той наистина е покровителствуван от духовете и от вас.
— Но тази лазурна змия би трябвало достатъчно ясно да ви говори, че той е наистина от царска кръв.
— Вярно е. Но вие още не сте ни казали дали го покровителствувате.
— Това сме готови да ви покажем.
— Как?
— Кажете вие по какъв начин желаете.
— Дайте ни някакво доказателство за силата, с която го покровителствувате.
Ние се намирахме в голямо затруднение. Не знаехме, какво точно искат тези твърдоглави негри. Всички ровехме в мозъците си, за да измислим нещо, когато Гуд каза изведнъж:
— Да, да… О, вождовете ще бъдат задоволени напълно, дори ще потреперят!
— Какво искате да кажете? — го попитахме ние.
— Ще получат едно съвършено ясно доказателство за нашата мощ. Представете си, ще им го даде слънцето.
— Какво говорите, Гуд?
— Тази заран, като гледах малкото календарче, което нося със себе си, прочетох, че днес ще има пълно слънчево затъмнение.
— В колко часа? — попитахме ние.
— В единадесет за страните, разположени южно от екватора.
— Това затъмнение ще ни свърши добра работа — каза генуезецът истински развълнуван.
Погледнах го изненадано и даже малко насмешливо. Никога не съм бил силен по астрономична математика и никак не споделях възторга му, още повече че не вярвах в непогрешимостта на астрономите.
— Драги ми приятелю — казах на Гуд. — Сигурен ли сте, че явлението ще стане тъкмо днес?
— Така казва моят алманах — отвърна ми той.
— А ако астрономите са се излъгали?
— Невъзможно е.
— Искам да вярвам. Но помислете, че ако обявим великото събитие, а то не стане, ще загубим цялата си слава на надземни същества и ще съсипем заедно с нас и Иньози.
— Но защо? — попита Гуд с обичайната си живост. — Алманасите винаги се съставят научно и щом като обявят затъмнение, то неминуемо ще се появи в точно определения час.
— Добре, карай със затъмнението.
Двамата приятели се заеха с някакви изчисления, от които аз не разбирах, и заключиха, че затъмнението трябваше да стане, за мястото, където се намирахме, малко преди пладне. Тогава, давайки вид, че нещо му е хрумнало, Гуд каза на вождовете:
— Ще ви дадем доказателство.
— Кога? — попитаха негрите.
— Още днес — отвърна той. — Искате някакъв необикновен знак? Тогава вдигнете очи към слънцето, което облива небето с огнените си лъчи. След два часа то ще се покрие с черен воал, земята ще потъне в мрак и това ще означава, че този младеж наистина е Иньози, вашият законен цар.
Недоверчива усмивка се появи по устните на негърските вождове.
— Кажете да се скрие слънцето и да настъпи мрак и ние всички, целият народ, ще повярваме във вашата сила и няма повече да се колебаем да признаем Иньози за наш цар.
— Ще имате този знак — прибавих аз.
Вождовете, доволни от думите ми, излязоха мълчаливо заедно с Инфадоу, който изглеждаше извънредно радостен от обещанието ни.
Като останахме сами, Иньози ни каза:
— Благодаря ви, бели приятели. Още един път ще дължа вам престола на моите деди. Разчитайте на вечната ми признателност.
Тъй като наближаваше часът за празника на младите девойки, за който ни беше говорил царят, взехме оръжията си и се отправихме към царския краал заедно с Иньози. Изгледът на обширния двор беше променен. Вместо въоръжени войници този път той гъмжеше от момичета, всички нагиздени и украсени с гривни от злато и слонова кост. В ръцете си държаха големи палмови листа, които грациозно развяваха като ветрила.