Когато Иньози свърши, за миг настана тишина. После от гърдите на присъствуващите се изтръгна мощен поздрав:
— Коум!…
Войските поздравяваха бъдещия си цар.
Редиците се разкъсаха и започнахме бърза подготовка за решителния бой. Бяхме сигурни, че Тоуала няма да ни остави на мира за дълго.
На най-безстрашните вождове бяха поверени най-опасните постове. Множество разузнавачи бяха изпратени в равнината, която се простираше наоколо, за да ни предупредят навреме за приближаването на враговете. Навсякъде бяха поставени верни стражи, за да избегнем всяка изненада.
Тези подготвителни работи запълниха целия ден. Привечер ни предложиха една колиба, която бе построена сред лагера.
Представете си изненадата ни и радостта на Гуд, когато там намерихме багажа, който бяхме поверили на свитата на Инфадоу, преди да потеглим за царския краал… Прословутите панталони, за които нашият приятел толкова много съжаляваше, най-после бяха открити.
Оставям на вас да отгатнете с каква бързина ги обу. По този начин кукуаните се лишиха завинаги от удоволствието да гледат белите му крака. Инфадоу, който настояваше да не ги покрива, боейки, се, че така ще загуби голяма част от славата си, се опита да го събуе отново. Но Гуд оставаше неумолим.
Три-четири часа след като бяхме легнали, стражите ни събудиха.
Предполагахме, че войските на Тоуала са излезли вече от краала. Повикахме един от вождовете, който в този момент минаваше пред колибата, и го попитахме защо лагерът е в тревога.
— Нека белите хора се приготвят да се сражават — ни отвърна той.
— Къде е неприятелят?
— Три колони са излезли от царския краал и се приближават към нашите позиции.
— Колко войници броят?
— Толкова много, че покриват голяма част от равнината.
Аз бързо се облякох и приготвих пушката, но генуезецът не бързаше толкова. Беше намислил да се нагласи в хубав туземен костюм, който му подарил Инфадоу.
Костюмът се състоеше от казака, направена от величествена леопардова кожа; диадема от прекрасни щраусови пера, отличителен знак на великите кукуански вождове колан от опашка на бял вол и чифт космати кози цървули.
Освен пушката имаше и тежка секира, и желязна тояга с остри върхове. Живописният му костюм удвояваше красотата на италианеца.
Гуд обаче беше извънредно смешен със стоманената ризница, която покриваше и част от фамозните му панталони, с перата на шапката си, с монокъла в орбитата и с ботушите си, които бяха вече в окаяно състояние след толкова изминат път.
Излязохме навън и намерихме Иньози и Инфадоу и двамата облечени като господин Фалконе. Те събираха войската, за да я разположат откъм източната страна на хълма, където трябваше да се развие кървавото сражение.
Врагът премина равнината и стигна на петстотин крачки от хълма. Разположи се в боен ред. При първите лъчи на слънцето пред нас блесна гора от копия. Сред всички тези батальони се движеше Тоуала с блестяща стоманена броня и шлем на главата, покрит с черни пера.
Веднаха разбрахме, че по броя на войниците ние, не бяхме по-силни. Но се доверихме на нашите огнени тръби, които при майсторско използуване лесно биха всели ужас сред редовете на врага.
Гуд и генуезецът застанаха на първата линия, а аз се оттеглих на върха на една скала, от която можех да наблюдавам цялото бойно поле, да следя всички фази на сражението и да откривам огън по най-застрашените пунктове.
Наистина аз не изпитвах никаква омраза към негрите, които жестокият монарх се готвеше да хвърли срещу нас. Но трябваше да убиваме, за да не бъдем убити.
Нападението на неприятеля беше страхотно. Вражеските орди, окуражавани от гръмкия глас на херкулесовския си цар, се хвърлиха върху нас с такъв устрем, че първите ни редици бяха пометени за миг. Обаче Иньози, господин Фалконе и Гуд веднага им се притекоха на помощ с войските на Инфадоу и завързаха кървава битка.
Борбата ставаше страхотна. От двете страни се биеха като разярени лъвове. Ни едните, ни другите отстъпваха бойното поле, макар че убитите и ранените ставаха все повече и повече и обливаха с кърви склона на височината.
Виждайки, че на следния миг ще бъда обграден, аз слязох от скалата и започнах да стрелям на всички страни, за да си пробия път. Изведнъж един грамаден негър, вероятно вожд, ако се съди по перата, които украсяваха главата му, се спусна към мен с такава ярост, та аз помислих, че е настанал сетният ми час.
Бърз като стрела се хвърлих на земята й негърът, както се беше засилил, не можа да се спре и се строполи на няколко крачки зад мене.