Денят мина, без да разменим дума.
Какъв ден! Имал съм през живота си цели години, които са ми се стрували по-къси.
Запалих още една клечка кибрит и видях, че бяха минали още девет часа.
— Вече двадесет и шест часа сме затворени тук.
— Двадесет и шест часа! — възкликна Гуд и скочи на крака. — А как така въздухът още не се е развалил?
Тази мисъл изведнъж ни извади от мълчанието.
— О, да! — възкликна генуезецът. — Пещерата е малка и за толкова време въздухът би трябвало да стане негоден за дишане.
— Може би се подновява през някоя пукнатина?
— Но в такъв случай трябва да се вижда някакво блещукане на светлина — казах аз.
— И все пак въздухът сигурно се опреснява — отвърна Гуд.
— Приятели! — извика господин Фалконе. — Започвам да се надявам.
— Трябва да претърсим отново.
Скочихме и тримата и започнахме да оглеждаме наоколо, но все още нищо не виждахме.
Изведнъж нещо хрумна на Гуд.
— Да отместим слоновите кости! — викна той.
Огромните зъби, наредени на пластове, представляваха внушителна маса, висока повече от четири метра и също толкова широка, заемайки по този начин значителна част от стената. С надеждата, че пукнатината се намира от тази страна, започнахме трескаво да работим и при светлината на няколко кибритени клечки запрехвърляхме тежките слонови зъби, като произвеждахме оглушителен шум.
Работихме около десет минути с растящо усърдие, когато Гуд извика:
— Елате, елате насам!
Водени от гласа му, отидохме веднага при него, макар че отново се намирахме в пълна тъмнина.
— Какво има? — попитахме.
— Тук има проход — отвърна ни той.
— Галерия?
— Така мисля.
— Дали е свързана с външния свят? — попита генуезецът неспокойно.
— Усещам как хладен въздух докосва лицето ми.
— Не се ли вижда някаква светлинка?
— Засега не.
— Можете ли да минете?
— Да. Широка е достатъчно, за да мога да вляза навътре.
— А ако после се стеснява?
— Ще видим по-късно.
— Напред, Гуд!
— Вече сме в нея! Следвайте ме!
Генеузецът се хвана за палтото на Гуд, аз — за неговото и тримата, тласкани от надеждата да се измъкнем от гробницата си, започнахме да се промъкваме в галерията, която бързо се изкачваше нагоре.
Колкото повече напредвахме, свежата струя въздух все по-силно ни облъхваше, възвръщаше силите ни и изпълваше белите ни дробове.
— Напред! Напред! — повтаряше неспокойно генуезецът.
— Напред! — викаше и Гуд, обхванат от възторг.
— Там горе, е свободата, слънцето, спасението…
И тримата пристъпвахме нетърпеливо, като се тласкахме един друг, изпълнени от желанието да напуснем пещерата, която за малко щеше да ни погребе.
Изведнъж Гуд, който вървеше най-напред, се спря и извика ужасен:
— Проклятие! Каква са тези светещи точки?
— Светлина ли виждате? — попита господин Фалконе.
— О, не! По-скоро две искрящи очи.
— Може би е някое животно?
— Не зная какво е, но като че идва насам.
— Трябва да се върнем — казах аз. — Галерията може да ни отведе в леговището на някой кръвожаден звяр.
— Гуд!
— Приятелю!
— Чувате ли?
— Да, някакво глухо ръмжене.
— Назад! — извиках аз. — Изглежда, че е леопард.
Макар и без охота, започнах бързо да отстъпвам азад, следван от двамата ми другари, и скоро се оказахме отново в пещерата.
— Алан, вие сте ловец. Кое животно има според вас такива блестящи очи? — попита ме Гуд.
— Без съмнение това е някой кръвожаден звяр — отвърнах аз.
— Тогава трябва да го убием — каза генуезецът. — За нас това е спасението и не бива да се спираме пред никакъв звяр, дори и да е лъв или леопард.
В този миг в галерията отекна дрезгав рев, пълен със заплаха.
— Леопард е — казах аз, напълних бързо пушката и решително застанах пред отвора.
— А как е попаднал в галерията? — попита господин Фалконе.
— Може би тя води в леговището му — отвърнах аз.
— Тогава бихме могли да излезем.
— Да, но след като го убием.
— Виждате ли го?
Наведох се, загледах внимателно навътре в галерията и видях на няколко крачки от мен две светещи очи със зелени отблясъци.
— Ето го! — възкликнах аз.
— Щом се появи в пещерата, ще стреляме — каза генуезецът и напълни карабината.
— Не! — викнах аз. — Тези животни се спускат твърде опасно. Не, трябва да го убием, преди да излезе.
— Тогава да стреляме! — каза Гуд. Прицелихме се и три гърмежа оглушиха пещерата, ехото го поде и повтори многократно.
Щом изпразнихме оръжията, скочихме от грамадата слонова кост и се прикрихме в другия край на пещерата, тъй като при тази тъмнина не знаехме дали звярът е убит, или е още жив.