— Нима още веднъж ще страдаме за вода! — възкликна Гуд.
— Всичките ни мехове са пълни — отвърнах аз. — През следващите три-четири дни не се излагаме на такава опасност.
— А след това?
— Кой знае, може би ще намерим някое друго кладенче, макар че ми казаха, че в тази пустиня те са съвсем редки.
— Не знаете ли, Кватермен, дали сред тази пустиня не живеят някакви хора? — попита Гуд.
— Колкото и да е чудно, има — отвърнах аз. — И то не отделни хора, а цели племена.
— И те живеят сред тези нажежени пясъци?
— Да. Това са негрите, наричани боскимани.
— А как могат да живеят тук?
— Те се задоволяват с много малко. Когато нямат антилопи или щрауси, не се отвращават да ядат змии и гущери.
— А вода къде намират?
— Изкопават дълбоки кладенци, които после внимателно скриват, за да не бъдат намерени от другиго.
— А къде се намират тези негри?
— Пръснати са сред пустинята.
— Ще срещнем ли някои от тях?
— Сто пъти по-добре е да не срещаме — отвърнах аз.
— Лоши ли са?
— Не, но отбиват отчаяно опитите на всеки, който поиска да се приближи към техните кладенци. Водата им е съвсем малко. Самите те често се измъчват от жажда. Затова не позволяват на никакъв чужденец да пие от нея.
— Е! Нашите пушки лесно биха ги накарали да заговорят на по-друг език — каза Гуд.
— Пазете се от техните оръжия, приятелю — казах аз.
— Копията никога не са побеждавали пушките.
— Но отровните стрели понякога са побеждавали.
— Боскиманите имат ли отровни стрели?
— И при това твърде опасни, приятелю Раненият неминуемо загива и никаква противоотрова не може да го спаси.
— По дяволите тези негри!
Докато разговаряхме така, продължавахме да вървим през безкрайните пясъци, оглеждайки се на всички страни да видим дали няма да се появи оазисът. Уви, нищо не се забелязваше. Само пясъци и пак пясъци, ту равни, ту натрупани като морски вълни. Тук-там, амо се виждаше по някой трънлив храсталак и пак следваха пясъците.
Липсваха и животни. Нямаше вече нито щрауси, нито антилопи, нито куаги, нито зебри. Това ясно показваше, че сме попаднали в най-сухата част на пустинята, където нямаше никакви хълмове, ни кладенци.
Вървяхме цяла нощ. Отчаянието ни растеше непрекъснато. Призори, изтощени, жадни, спряхме пред едни скали, които се издигаха самотно сред пясъчния океан.
Слънцето вече се издигаше и горещината ни принуждаваше да спрем.
Преди да легнем да почиваме, претърсихме скалите с надежда да намерим вода, но напразно. Освен един едър гущер нищо друго не намерихме.
Денят беше страшен за нас. Дълбока скръб ни бе обхванала. Помислихме, че и ние ще умрем от глад и жажда, както бе станало с двамата португалци.
— Е — каза генуезецът, единственият, който все още беше спокоен, — ако трябва да оставим костите си в тази пустиня, то нека поне се помъчим да отложим часа на последния дъх.
— На какво се надявате още? — го попитах аз.
— Смятам, че щом като хората на Иньози ни говориха за оазиса, то той сигурно съществува и ние можем да го намерим.
— Но знаете ли, че запасите ни са почти изчерпани? — му казах аз.
— Още колко вода имаме, Кватермен?
— Литър и половина. Ако до утре заран не намерим вода, ще останем завинаги след тези пясъци.
Генуезецът ме погледна, без да отвърне. После се хвана за главата и потъна в мрачни размишления.
Денят мина, без нашето положение да се промени с нещо. Вечерта продължихме страшния път при толкова голяма горещина, та ни се струваше, че се движим сред пламъци.
Изминатият път и жаждата ни бяха дотолкова изтощили, че още след първите километри ние почти не можехме да се движим повече. Трябваше да спрем и да изпием още по една глътка вода, за да поугасим огъня, който ни изгаряше.
Бяхме стигнали сред няколко скалисти възвишения, които ограничаваха хоризонта ни и ни пречеха да погледнем по-надалече. Искайки да проверя дали от тези височини не бих могъл да съзра желания оазис, напрегнах сетни сили и се покатерих по една скала, която се издигаше на около петдесет-шестдесет метра.
Щом стигнах на върха, забелязах някакви човешки сенки, които се отправяха към една теснина, носейки на рамо твърде обемисти белезникави пакети.
— Боскимани! — възкликнах аз. — Какво търсят тук?
Скрих се зад един камък, за да не ме забележат, и започнах да следя какво правят и накъде отиват.
Негрите, около дузина мъже и жени, се насочиха бавно към теснината, после, след кратко търсене, при което разравяха пясъка на няколко места, свалиха от рамената си нещата, които носеха.