— Можем да променим ситуацията само по един начин. Ако ти е неприятно да контактуваш с мен, сега ще си ида и повече няма да ме видиш. С теб ще работи друг наш служител. Но това по принцип едва ли ще промени нещо за теб, защото аз от всяко положение ще те подозирам. Е, какво решаваш, Ира? Ще работим ли или ще предъвкваме емоции?
Ирина бавно се отдели от стената и седна на една табуретка до бюрото.
— Ще направя още кафе — каза тя, без да поглежда Настя, и започна да сипва от смляното кафе в кафеварката на масата. — Можеш да задаваш въпросите си.
— Защо все пак не се усмихнеш от приличие? — пошегува се Настя в старанието си да разведри създалата се неприятна атмосфера.
— А, не, чак пък толкова! Ще отговарям добросъвестно — това ти го обещавам, но не бих успяла да се усмихвам.
— Сърдиш ли ми се?
— А ти как мислиш? — Ирина вдигна глава и погледна предизвикателно Настя. — Ти на мое място нямаше ли да ми се разсърдиш?
— Сигурно щях — призна Настя. — Добре, така да бъде. Ще си останем аз с моите подозрения, ти — с твоята обида. Ще трябва да се научим да живеем по този начин. Да започваме тогава. Защо Тарасов е дошъл толкова рано в понеделник?
— Не знам.
— Да е споменал в петък, че в понеделник сутринта има определена някаква среща?
— Не, не е споменавал.
— Може би е трябвало да чака някакво телефонно обаждане в понеделник сутринта?
— Аз поне не знам за такова нещо.
— С кого от служителите на Международния център е общувал Тарасов през четирите дни на работата си във вашия отдел?
— Трудно ми е да кажа. Тук никой не го е търсил, а с кого е общувал, когато излизаше от офиса — не знам.
— А често ли излизаше от офиса?
— Доста често…
2.
Светлана Науменко се държеше далеч не толкова хладнокръвно, колкото Ирина Корольова. Тя беше много притеснена, час по час се разплакваше, гълташе капки за сърце и се секнеше.
Настя й задаваше същите въпроси като на Ирина: с кого е общувал Юрий Ефимович Тарасов, какво им е разказвал за себе си и за познатите си, защо в този фатален ден е дошъл на работа по-рано от обикновено.
— Може би е искал да измие стените — предположи Светлана.
— Какво да е искал?! — Настя си помисли, че не е чула добре.
— Ами разбирате ли, Юрий Ефимович смяташе, че стените ни са мръсни и трябва да се измият. Чистачката не го прави, но тя не е и длъжна. Игор Сергеевич категорично му забрани да се занимава с чистене в работно време, нали тук идват хора, а Юрий Ефимович смяташе, че стените непременно трябва да се измият. Та може би…
Науменко изхлипа и отново се пресегна за носната си кърпичка.
— Защо, Игор Сергеевич много ли се ядосваше, че Тарасов се опитва да въведе ред в помещенията на отдела?
— Много. Дори не можете да си представите колко се ядосваше. Вярно, нищо не казваше, не мъмреше Юрий Ефимович, но въпреки това си личеше. Знаете ли, Шулгин е толкова добродушен човек, дори малко лекомислен, обича да си пийне, да се пошегува, да се посмее. А след като Юрий Ефимович подреди бюрото му, изобщо не му говори, дори сякаш се поболя, лицето му пребледня.
— Вие не знаете ли защо? Нямате ли някакви предположения?
— Че кому е приятно да извадят такива гадости от бюрото му и да ги оставят на показ!
— А Шулгин не се ли опита да се разберат с Тарасов, да му каже, че не е прилично да бъркаш в чуждо бюро, камо ли пък в отсъствието на стопанина му?
— Не знам. — Светлана подсмръкна. — Не съм чула нищо подобно.
— Ами вие, Светлана? Нали той е подреждал и вашето бюро? Вие направихте ли му забележка?
— Не. Нали все пак ми е началник!
— Е, какво от това? Като е началник, значи може да прави каквото си иска?
— Ами… не знам… — Науменко се разрида. — Той… Той каза, че скоро започват съкращения… С трийсет процента… Всеки може да…
„Ясно — помисли си Настя. — На прага на едно трийсетпроцентно съкращение тя естествено не е рискувала да направи забележка на новия началник. Примитивна, но желязна логика. Щом са решили да съкращават една трета от работните места и същевременно назначават на вакантното място заместник–началник нов служител, вместо да съкратят тази абсолютно ненужна длъжност, значи очевидно новоназначеният е важна персона или човек, приближен на императора, тоест на генералния директор. Само се опитай да му направиш забележка — току-виж, утре си останал без работа.“