— Не просто искам, а вече го казах. Дали са ви подкуп, за да престанете да се занимавате със случая в Уралск. А вие сте го взели. Нещо повече — извършили сте редица действия, платени ви чрез този подкуп.
— Това не е вярно, другарю полковник. Не съм имал никакво вземане-даване с „Артекс“. Не съм вземал пари от тях и не съм вършил нищо за тях, кълна ви се.
— Е де, Дмитрий Николаевич, та това е смешно — въздъхна Мукиенко. — Вие се кълнете. Какво ме топлят мен вашите клетви? Обективно обстоятелствата не говорят във ваша полза. Та аз имам всички основания сега да извикам конвой и вие да излезете от този кабинет с белезници на ръцете. Поне това разбирате ли? Трябва да ми представите доказателства, че нямате нищо общо с това, че не сте виновен, а вие ми се кълнете! Е, какво да правя аз с вашите клетви?
— Готов съм да отговоря на всякакви въпроси, другарю полковник. Как мога да ви докажа, че не съм вземал никакви пари от фирма „Артекс“? Именно — как мога да ви го докажа?
— Ами много лесно. Донесете ми всички документи, които сте успели да откриете през осемте месеца работа. Искам да видя реалния резултат от труда ви. Или от вашето заплатено безделие. Там вече зависи. И не забравяйте да ми покажете документите, които Агаев ви е донесъл от Уралск.
„А, за това ще имаш да вземаш! — ядосано си помисли Дмитрий. — Славка Агаев донесе със себе си две папки. В едната бяха материалите за бракуваните металосъдържащи прибори, а в другата — за златосъдържащите отпадъци от производството. Аз взех от него документите за отпадъците и не смятам да ги показвам на никого, дори под заплаха от разстрел. А документите за приборите останаха у Агаев. Сега той сигурно вече е пристигнал в своя Уралск. Самолетът му е излетял рано тази сутрин и времето май е добро, едва ли полетът е бил забавен. Интересно — откъде знае Мукиенко за срещата ми с Агаев? Вярно, ние си разменяхме съобщения по телетипа, съвместната ни работа не беше тайна, но полковникът никога не е проявявал видим интерес към работата ми относно Уралск.“
— Не взех документите от Агаев, само ги прегледах и му ги върнах.
— Естествено вие разчитате на обстоятелството, че никой не ще може да опровергае думите ви — кой знае защо, тъжно каза Мукиенко.
— Думите ми може да потвърди самият Агаев. Защо трябва да ги опровергава?
— Престанете, Платонов! — кресна изведнъж Мукиенко. — Прекрасно знаете, че Агаев няма да потвърди думите ви.
— Защо? — Дмитрий все още не изпитваше нищо, освен раздразнение и умора. Предчувствието за нещастие не можеше и не можеше да си пробие път през тежката, сякаш налята с олово мъгла, обвила мозъка му. Нито веднъж в живота си Платонов не бе изживявал толкова болезнено и тежко мъката от такава загуба, макар да бе погребал много хора — и роднини, и приятели.
— Защото Агаев е бил намерен убит един час след като са ви видели заедно с него. И не ми разправяйте, че не сте знаели това. Дмитрий Николаевич, не обичам да си правя прибързани изводи, но също така не е в моите принципи и да протакам решаването на въпросите. Имате на разположение десет минути. Или за тези десет минути ще ми представите доказателствата, че не сте убили Агаев и не сте взели за това пари от фирмата „Артекс“, или след десет минути ще си излезете оттук с белезници. Чухте ли ме, Платонов? Платонов!…
Дмитрий се подпря на стената и ръката му се вкопчи в лявата половина на гърдите.
— Не може да бъде — дрезгаво прошепна той. — Не ви вярвам.
— А трябва, Дмитрий Николаевич. И не ми разигравайте тук сърдечен пристъп. Имате на разположение вашите десет минути.
— Разбира се, разбира се — заломоти Платонов, като се мъчеше да надвие болката, която се разливаше из лявата страна на тялото му. — Сега ще ви донеса всички документи, в касата ми са. Аз ей сега, сега… — Обърна се с усилие и излезе от кабинета. Десет минути. Не са много, като се имат предвид размерите на зданието на Министерството на вътрешните работи.
Отиде в кабинета си и мислено благодари на съдбата, че колегата му в момента го нямаше. След минута и половина, пъхнал под езика си таблетка валидол, той заключи вратата и като се стараеше да не тича, тръгна към стълбището. Реши да не използва асансьора. След като изскочи на улицата през службата за пропуски, хлътна веднага в метрото и бързо се затича надолу по ескалатора. Когато изтекоха десетте минути, отпуснати му, за да може да се оправдае, Платонов вече се качваше във влака по посока на Конково. Неговата светла жигула така си и остана пред зданието на министерството.