След двайсет минути заедно с тълпата пътници той бавно заслиза по стълбището. В горната част на това стълбище висеше знак, който сочеше, че то е предназначено само за движение надолу, но отляво винаги се промушваше тънко поточе упорити глупави пътници, които ги мързеше да направят още три крачки до следващото стълбище, по което хората се движеха нагоре. Той отдалеч видя Валентина. Тя вървеше, без да вдига глава, без да се оглежда наоколо, загледана в краката си, което беше напълно оправдано, защото да се движиш срещу слизащата по стълбището многоглава и многокрака ламя в най-натовареното време не беше безопасно. На Платонов дори му се стори, че усеща аромата на парфюма й. „Никога не бих могъл да я напусна“ — кой знае защо, си помисли той съвсем не на място. Когато се изравни с жена си, леко се премести вляво, като я закачи с рамо и разтвори пръсти. Веднага в дланта му удобно легна пластмасовата, а отгоре обшита с естествена кожа дръжка на дипломатическото куфарче. Едва успя гальовно да прокара пръсти по нежната длан на жената. И това беше. Едва преди минута, едва преди двайсет секунди той беше обикновен човек, тръгнал на среща със собствената си съпруга. А сега, след като взе куфарчето от нея и й позволи да продължи пътя си, вече се превърна в беглец, укриващ се от правосъдието. Вече беше извън закона.
Дмитрий Платонов буквално с гърба си усещаше как Валентина се отдалечава от него и заедно с нея се отдалечава нормалният, законосъобразен живот, легален и открит, сякаш заедно с жена му от него се отдръпваше границата, току-що разделила ОНЗИ от ТОЗИ свят.
4.
В колата бе топло и задушно. Андрей Чернишов, оперативен работник от областното управление на вътрешните работи, беше пристигнал направо от бензиностанцията на „Петровка“ да вземе Настя Каменская, затова в купето още се усещаше силната миризма на бензин.
— Ще отворя прозореца? — полувъпросително каза Настя и хвана дръжката.
— Внимавай да не те одуха много — отвърна Чернишов, който настиваше моментално, ако го хванеше и най-незначителното течение.
— Абе голяма работа, нека ме одуха! — безгрижно отвърна Настя. — Инак ще припадна, изобщо не мога да понасям такава задуха.
— Интересно — как ходиш лете на юг?
— Ами никак — сви рамене тя.
— Как така „никак“?
— Лете не ходя на юг.
— А кога ходиш? Сигурно през есента, когато поспадне жегата?
— Не, не. Изобщо никъде не ходя. Когато съм в отпуск, си седя вкъщи, припечелвам по нещо от преводи.
— Ами на вилата?
— Какви ги приказваш! — уплашено плесна с ръце Настя. — В нашето семейство никога не сме имали вила.
— Интересно защо? Сега рядко се срещат хора, които нямат вила или поне ранчо. Общо взето, всички имат по някое местенце.
— Трудно ми е да ти отговоря, Андрюша. Откак се помня, у нас този въпрос дори не е бил дискутиран. Мама много работеше, и в събота и неделя все пишеше нещо, работеше на компютъра. За какво й е вила? Татко бачкаше като луд в криминалната милиция, успееше ли да си откъсне пет-шест часа сън на седмица в повече — беше голяма радост. Та затова от малка не съм свикнала с природата, израснах градско дете, тъй че дори не ме влече да се разходя до гората или до някоя полянка. Срам ме е да си призная, но тези неща ме дразнят. Все на нещо ще се набодеш, нещо ще те ухапе, няма топла вода, няма мек диван, няма телефон. И така нататък.
— Добре е, че работиш в градското управление, а не в областното като мен — отбеляза философски Андрей. — Защото при мен всяко престъпление е свързано с природата. Дори да е извършено в къща, докато стигна до него, вечно се друсам в колата. А и се пътува през същата тази природа, дето ти не я обичаш.
— Не пресилвай, не съм казала, че не я обичам, казах само, че съм равнодушна към нея.
Известно време пътуваха мълчаливо, не произнесоха нито дума.
— Андрюша, стига си протакал — каза най-сетне Настя. — Казвай.