Скочи леко от пода и посегна към остъкления бюфет в голямата секция, където бяха подредени сервизите.
— А какво имаш? — попита Платонов.
— Това, което ти си носил. Знаеш, че аз не купувам алкохол. Останало е от водката, има и коняк, прасковен ликьор и някакво вино — май че е мадейра. Да ти налея ли?
— Не искам водка — завъртя глава Дмитрий. — Макар че би трябвало да пийна малко. За бог да прости може само водка. Добре, налей, но съвсем малко.
Лена мълчаливо наля водка в малка чашка, донесе от кухнята чиния с някакво простичко мезе и сложи всичко това на малката масичка пред фотьойла, където седеше Платонов.
— Умрял ли е някой? — попита тя почти шепнешком.
— Да, мила. Умря един прекрасен човек, невероятен, толкова добър и душевно чист, че друг като него не съм срещал. Лека му пръст!
Той изпи чашката на един дъх, не замези, а отново се облегна назад във фотьойла и притвори очи.
— Приятел ли ти беше? — попита Лена, отмести чашката към центъра на масичката и отново се настани на пода.
— Ами… и така може да се каже. Впрочем не, май не бих могъл да го нарека приятел.
— Защо?
— Защото не знаехме почти нищо един за друг. Ако ме попиташ сега как той се е запознал с жена си, какво обича да яде, сънува ли цветни сънища — не знам и не мога да ти кажа. Приятелите обикновено знаят тези неща за своите приятели, а аз не ги знаех. И той не знаеше нищо такова за мен.
— Но какво ви свързваше тогава?
— Трудно е да се обясни, Альонушка. Ние можехме да не се виждаме с месеци и дори да не се чуваме по телефона, но когато се видехме, аз имах странното усещане, че имам до себе си човек, който никога няма да ме предаде. Никога. Каквото и да се случи. Обикновено така се възприема много близък и стар приятел, а той не ми беше приятел. Беше просто… Не, не знам как да се изразя. Това усещане е много ярко, релефно, дори осезаемо, но не мога да подбера думи за него. Ще ми бъде трудно да живея без него.
— Но защо? — настояваше за отговор Лена, която обичаше във всяко нещо да има логика и завършеност. — Щом сте се виждали толкова рядко и не сте били приятели, защо ще ти бъде трудно да живееш без него? Какво точно беше незаменимото в този човек?
„Глупак! — ядно се скастри Платонов. — Какво съм се разбъбрил? Сантиментално теле!“
— Не обръщай внимание на приказките ми — уклончиво смотолеви той, наведе се и прегърна Лена. — Просто беше добър човек и ми е мъчно, че е умрял. Това е то.
Крадешком погледна часовника си. Слава богу, вече беше почти единайсет и половина, можеше да сложат край на приказките и да си лягат. Все пак добре направи, че остана тук. Много му се бе искало да излее душата си, да каже на глас, без да се крие, колко му е болно. И освен това искало му се бе да помене Юрий Ефимович Тарасов. Да го помене не скришом, като си налее чашка зад вратичката на хладилника и помирише ръкава си вместо мезе, а открито да каже поне няколко добри и искрени думи в памет на този човек, така че някой непременно да ги чуе, независимо кой. Успя да го направи и наистина му поолекна от това.
6.
Просторните началнически кабинети останаха в миналото, сега дойдоха на мода неголемите уютни работни стаи. На леките черни „ъглови“ бюра, сменили тежките грамади от орехово дърво със зелено сукно и сложни гравирани орнаменти, се появиха компютри, а вместо от събраните съчинения на класиците на марксизма-ленинизма, лавиците и библиотечните шкафове се огъват от литература по икономика, финанси, компютърни технологии. Доста място заемат и законодателните материали, както и книги на чужди езици.
Виталий Василиевич Сайнес влезе и раздразнено захвърли шлифера си на фотьойла за посетители, после, без да пали лампата, веднага седна зад бюрото и обхвана главата си с ръце. Трябваше да помисли, да се съсредоточи и да помисли. Колко неочаквано се извъртяха нещата!
Тарасов е умрял. Без съмнение това е добре. Макар че самият Тарасов по никакъв начин не му пречеше и изобщо вече не работеше в системата на Министерството на средното машиностроене, без него ще се чувства някак по-спокоен. Той беше прекалено умен и прекалено добре се ориентираше във всичко, свързано с цветните и благородните метали, тъй че всеки момент можеше да се сети. Слава богу, досега не се бе сетил. И вече няма да се сети.
Друго е лошото: Тарасов не е просто умрял. Бил е убит. И сега милицията ще започне да търси човека, на когото това е било изгодно. А на кого е било изгодно? На кого може да е създал неудобства този романтичен глупчо, притежател на дълбоки и уникални знания, които така и не се научи да използва в името на собствения си джоб? Да си е навлякъл гнева на някой ревнив съпруг? Глупости! Да не си е върнал дълг на някой шеф на групировка? Още по-глупаво. Тарасов през целия си живот не е вземал назаем и една рубла. Ами ако все пак се е сетил? Може би затова напусна системата на средното машиностроене — за да си развърже ръцете и да започне да шантажира онези, които останаха? Но ако Тарасов е бил убит по тази причина, защо той, Виталий Василиевич Сайнес, нищо не знае? Тъкмо той би трябвало пръв да научи! Някой се прави на тайнствен. Тарасов е влязъл в контакт с него и е поискал своя пай срещу мълчанието си. И именно този някой го е убил. Но защо не е казал за Тарасов на останалите? Защо си е премълчал? Не се прави тъй. В такива случаи човек веднага изтичва при съдружниците, треперейки от вълнение, разказва за шантажа, настоява всички заедно да измислят как да се държат занапред. А да вземеш грях на душата си самичък, да унищожиш шантажиста тихомълком, без да тревожиш останалите дори с една думичка, без да поискаш помощ и дори без да потърсиш правата си на по-голям дял от печалбата (защото, нали, аз рискувам повече от всички вас, оцапах си ръцете с труп) — това не се побираше в главата на Виталий Василиевич. Според неговите разбирания, за да се държиш така, вероятно имаш някакви много сериозни планове, с далечна цел. И на първо място в тези планове вероятно стои отстраняването на всички, с които си принуден да делиш.