Поаро погледна замислено младото жизнено лице, взиращо се в него с ревностна убеденост, и полека изрече:
— Tout de même…2
Карла се усмихна.
— Не, майка ми не беше такава. Може би мислите, че е излъгала от сантименталност? — Тя се наведе напред настойчиво. — Слушайте, мосю Поаро, има неща, които децата знаят доста добре. Помня майка си — откъслечни представи, разбира се, но съвсем добре си спомням каква бе същността й като човек. Тя никога не лъжеше, било то и благородно. Ако трябваше да отида на зъболекар или да ми извадят трън от пръста, или нещо друго — тя винаги ми казваше. Казваше ми, когато трябваше да изтърпя болка. Истината беше естествен импулс за нея. Мисля, че не я обичах много, но й вярвах. Все още й вярвам. Щом като тя твърди, че не е убила баща ми, значи не го е убила. Не е човек, който ще вземе най-тържествено да лъже, когато знае, че умира.
Бавно, почти против волята си, Еркюл Поаро кимна. Карла продължи:
— Ето защо при мен всичко ще е наред, ако се омъжа за Джон. Аз зная, че всичко е наред, но той не знае. Той чувствува, че е съвсем естествено да мисля майка си за невинна. Трябва да бъде изяснено, господин Поаро — вие ще го направите.
— И да е вярно това, което казвате, госпожице — изрече бавно Поаро, — все пак минали са шестнадесет години!
— О, ще бъде трудно, разбира се, и никой друг освен вас не би могъл да го направи.
Очите на Поаро заискриха.
— Твърде много ме ласкаете.
— Чувала съм за вас, за това, което сте извършили и как сте го извършили. Интересувате се от психология, нали? А тя не се променя с времето. Веществените доказателства ги няма — фасовете, отпечатъците, стъпканата трева. Няма вече къде да ги търсите. Но можете да прегледате още веднъж всички факти по делото и евентуално да поговорите с хората, които са били там тогава. Всички са живи… все още. И тогава… тогава ще можете да се отпуснете в креслото си и да мислите, както току-що казахте. И ще знаете какво се е случило в действителност…
Поаро се изправи, поглаждайки с ръка мустаците си.
— Госпожице, за мене е чест! Ще оправдая доверието ви. Ще разследвам вашия случай, ще се ровя в събитията отпреди шестнадесет години и ще открия истината.
Карла стана. Очите й блестяха, но тя каза само:
— Добре.
Еркюл Поаро красноречиво поклати показалеца си.
— Една минутка. Казах, че ще открия истината, но вие разбирате, че не съм предубеден. Не приемам вашата увереност в невинността на майка ви. Ако тя е виновна — eh, bien3 — тогава какво?
Карла отметна гордо глава и каза:
— Аз съм нейна дъщеря и искам истината!
— En avant4 тогава. Макар че не това би трябвало да кажа, а обратното: En arrière…5
I книга
I глава
Защитата
— Дали си спомням случая Крейл? — попита сър Монтегю Диплийч. — Разбира се, спомням си много добре. Доста привлекателна жена, но неуравновесена, естествено. Никакво самообладание!
Той крадешком хвърли поглед към Поаро.
— Какво ви кара да ме питате?
— Интересува ме.
— Не постъпвате особено тактично, драги ми приятелю — каза Диплийч. Внезапно оголвайки зъбите си в своята прочута вълча усмивка, за която говореха, че разтрепервала свидетелите. — Знаете ли, не успях тогава — не можах да я отърва.
— Зная.
Сър Монтегю сви рамене.
— Тогава, разбира се, нямах толкова опит, колкото сега. И все пак мисля, че направих всичко, което е по силите на един човек. А без помощ трудно може да се направи нещо. В края на краищата успяхме да намалим присъдата на доживотен затвор. Била е провокирана, видите ли. Множество почтени съпруги и майки подписаха петиция. Доста хора й съчувствуваха.
Той се облегна назад, изпъвайки дългите си нозе. Изражението му показваше, че се опитва да даде една критична преценка.
— Ако беше го застреляла, знаете, или поне пробола с нож, щях да направя всичко възможно за непредумишлено убийство. Но с отровата шега не бива. Рисковано е… много рисковано.
— Каква беше защитата? — попита Поаро. Той знаеше, защото беше чел вече вестникарските хроники, но считаше, че няма да навреди, ако пред сър Монтегю играе ролята на напълно неосведомен.