Хиляди такива мисли се блъскаха в главата му, която той отпускаше на ръцете си и не я повдигаше с часове.
— Трябва да се направи едно последно усилие! — каза си той към десет часа сутринта. — Трябва да се опитам за последен път да открия някое въздушно течение, което да ни понесе! Трябва да пожертвувам последните ни средства.
И докато приятелите му дремеха, Фергюсън нагря силно водорода в аеростата. Той се наду от разширението на газа и се издигна право нагоре. Докторът напразно търси някакъв лек ветрец от сто до пет хиляди стъпки височина. Точката, от която се беше издигнал, стоеше упорито под него. Пълно затишие сякаш цареше до крайните предели на атмосферата.
Най-после водата за получаване на водород свърши. Горелката угасна. Бунзеновата батерия спря да работи, а „Виктория“ се сви и слезе бавно на пясъка, на същото място, което кошът си беше издълбал.
Беше обед. Изчисленията дадоха 19°35’ дължина и 6°81’ ширина — намираха се близо на петстотин мили от езерото Чад и на повече от четиристотин мили от западните брегове на Африка.
Когато се спуснаха на земята, Дик и Джо излязоха от тежкия си унес.
— Спираме ли? — попита шотландецът.
— Налага се — отвърна сериозно Самуел.
Другарите му го разбраха. Земната повърхнина непрестанно се снишаваше и беше на височината на морското равнище. Затова балонът стоеше в пълно равновесие и съвършено неподвижен.
Теглото на пътешествениците бе заместено с равностойно количество пясък и те слязоха на земята. Всеки потъна в собствените си мисли и няколко часа мълчаха. Джо приготви вечерята, която се състоеше от сухар и пемикан, но едва я докоснаха. Глътка гореща вода допълни тъжната вечеря.
През нощта никой не дежури, но и никой не спа. Жегата задушаваше. На сутринта беше останала само половин пинта вода. Докторът я прибра и решиха да прибягнат до нея само в краен случай.
— Задушавам се — извика скоро Джо, — жегата се увеличава! Това не ме учудва — рече той, след като погледна термометъра — сто и четиридесет градуса50!
— Пясъкът пари — обади се ловецът — като изваден от пещ. И няма никакъв облак на огненото небе! Просто да полудееш!
— Да не губим надежда — рече докторът. — При тая ширина след такива големи горещини неизбежно има бури и те се извиват със светкавична бързина. Въпреки безнадеждно ясното небе могат да станат големи промени за по-малко от час.
— Но в края на краищата все щеше да има някакви признаци! — обади се Кенеди.
— Има! — отвърна докторът. — Струва ми се, че барометърът леко спада.
— Чул те господ, Самуел! Нали виждаш, че сме приковани към земята като птица с пречупени криле.
— С тая разлика все пак, драги ми Дик, че нашите криле са съвсем здрави и се надявам, че ще можем пак да ги размахаме.
— Ах, вятър! Вятър! — викна Джо. — Да можем да се доберем до някой ручей или кладенец, и нищо няма да ни липсва. Храната е достатъчна и ако имаме вода, ще чакаме спокойно цял месец! Но жаждата е жестоко нещо.
Жаждата, но и да гледаш непрестанно пустинята, също потискаше духа — нямаше никакво възвишение, никакво пясъчно хълмче, нито едно камъче, което да привлече погледа. Еднообразието досаждаше и причиняваше онова болезнено състояние, което се нарича „пустинна болест“. Невъзмутимото сухо и синьо небе и необятните жълти пясъци в края на краищата ставаха страшни. В пламтящия въздух топлината сякаш трептеше като над нажежена пещ. Духът се отчайваше пред безкрайния покой и не съзираше никаква причина това състояние да се прекъсне, тъй като безкраят е нещо като вечност.
И нещастниците, лишени от вода при палещата температура, започнаха да чувствуват пристъпи на халюцинация. Очите им се разширяваха, погледът им ставаше мътен.
Когато мръкна, докторът реши да победи това опасно състояние с бърз ход — искаше да походи по пясъчната равнина няколко часа, не за да търси нещо, а само за да върви.