Докторът приветствуваше с радост тая нова област и като моряк на вахта беше готов да извика: „Земя! Земя!“
След един час континентът се разстилаше под очите му, още див на вид, но не така равен, не така гол. Няколко дървета се открояваха на сивото небе.
— Та ние сме вече в цивилизована страна, нали? — запита ловецът.
— Цивилизована ли, господин Дик? Ами! Не се виждат още никакви жители.
— Скоро ще ги видим — отговори Фергюсън — при бързината, с която летим!
— Още ли сме в страната на негрите, господин Самуел?
— Още, Джо, и ще летим над нея, докато стигнем страната на арабите.
— На арабите ли, господарю, на истинските араби, с камили?
— Не, без камили. Тия животни са редки, за да не кажа, че са непознати в тези области. Трябва да отидем няколко градуса по̀ на север, за да ги срещнем.
Под очите им се простираше средно по големина езеро, заобиколено с възвишения, които още не можеха да се нарекат планини. Там лъкатушеха много плодородни долини с непроходими гъсталаци от най-различни дървета. Над тях се издигаше елаисът с дългите си по петнадесет стъпки листа върху стебло, покрито с остри бодли. Подухващият вятър подемаше нежния пух на листата на бомбаксовите дървета. Панданусът, този „кенда“ на арабите, пръскаше силно ухание чак до въздушния пласт, където летеше „Виктория“.
Пъпешовите дървета с палмообразните си листа, суданският орех, баобабът и бананите допълваха буйната растителност на междутропическите области.
— Чудна страна — забеляза докторът.
— Ето животните — обади се Джо. — Хората не са далеч.
— Ах, какви прекрасни слонове! — възкликна Кенеди. — Няма ли някаква възможност да изляза малко на лов?
— Как да се спрем при тоя силен вятър, драги ми Дик? Не, изпитай малко танталови мъки! По-късно ще си възвърнеш загубеното.
И наистина, имаше с какво да се възбуди въображението на един ловец. Сърцето на Дик подскачаше в гърдите му и пръстите му се свиваха върху приклада на карабината.
Фауната на тази област не отстъпваше на растителността. Дивите бикове се търкаляха в гъстата трева, в която потъваха цели. Сиви, черни и жълти слонове, най-едри на ръст, минаваха като вихър сред горите, чупеха, гризяха, унищожаваха, опустошаваха всичко по пътя си. По гористите склонове на хълмовете се стичаха водопади и реки, които се спускаха на север. Там се къпеха много шумно хипопотами, а рибовидни ламантини51, дълги дванадесет стъпки, се търкаляха по бреговете им, извърнали нагоре кръглото си виме, напращяло от мляко.
Рядка менажерия в чуден цветарник, където безброй птици с хиляди цветови блестяха сред дървообразните растения.
По пищната природа докторът позна, че се намират над чудното царство Адамова.
— Навлизаме в съвременните открития — каза той. — Аз тръгвам по прекъснатата следа на пътешествениците. Това е щастлива случайност, приятели. Ще можем да свържем изследванията на капитаните Бъртон и Спик с проучванията на доктор Барт. Напуснахме англичаните, за да се срещнем с един хамбургски гражданин, и скоро ще приближим крайната точка, до която е стигнал този неустрашим учен.
— Струва ми се — забеляза Кенеди, — че между тия две проучвания има грамадно разстояние, ако се съди по пътя, който изминахме ние.
— Лесно е да се изчисли. Вземи картата и виж на каква дължина е южният край на езерото Укереуе, достигнато от Спик.
— Намира се приблизително на тридесет и седмия градус.
— А градът Йола, над който ще прелетим тая вечер и докъдето е стигнал Барт, къде се намира?
— Приблизително на дванадесетия градус дължина.
— Това прави двадесет и пет градуса. По шестдесет мили на градус — хиляда и петстотин мили52.
— Хубава разходка — добави Джо — за хора, които вървят пеш.
— И това ще стане. Ливингстон и Мофат продължават да навлизат във вътрешността. Езерото Ниаса, което са открили, не е много далеч от езерото Танганайка, открито от Бъртон. Преди да свърши нашият век, тия грамадни области положително ще бъдат изследвани. Но — добави докторът, като погледна компаса си — съжалявам, че вятърът ни носи толкова на запад. Бих искал да литнем на север.
След дванадесет часа пътуване „Виктория“ стигна границите на Нигриция53. Първите жители на тази област, чергарите-араби от племето Шуа, пасяха стадата си. Грамадните върхове на планините Атлантика се издигаха над хоризонта — планини, на които още никой европейски крак не е стъпил и чиято височина се предполага, че е около хиляда и триста разтега. По западния им склон се спускат към океана всички води от тая част на Африка. Това са местните Лунни планини. Най-после една истинска река се появи пред очите на пътешествениците и по грамадните селища край бреговете й докторът позна, че това е Бенуе, един от големите притоци на Нигер, този, когото туземците наричат „Извор на водите“.
51
Ламантин — морска крава, бозайник от вида на сирените. Въди се край африканския и южноамериканския бряг на Атлантическия океан и в устията на вливащите се в него реки.