Но при тези думи, дошли от небето, шейхът слезе от коня, просна се върху праха, на пътя и докторът не успя да го изтръгне от благоговението му.
— Невъзможно е — каза той — тия хора да не ни вземат за свръхестествени същества, щом като са смятали първите европейци, дошли между тях, за свръхчовеци. И когато този шейх заговори за нашата среща, непременно ще украси случая с всички багри на арабското въображение. Представете си само какво ще направят някой ден от нас преданията.
— Жалко, може би — отвърна ловецът. — От гледна точка на цивилизацията ще бъде по-добре да минем за обикновени хора. Това би дало на тия негри съвсем друга представа за европейската мощ.
— Съгласен съм, драги ми Дик. Но какво можем да направим ние в случая? Колкото и да обясняваш на местните учени устройството на един аеростат, те няма да те разберат и винаги ще мислят, че тук има някаква свръхестествена намеса55.
— Господарю, вие споменахте за първите европейци, които са изследвали тая страна. Кои са те, моля ви? — запита Джо.
— Драги момко, ние сме точно на пътя на майор Денхам. Дори в Мосфея той е бил приет от султана на Мандара. Той напуснал Борну, придружавал султана в един поход срещу фелатахите, присъствувал при обсадата на града, който устоял храбро със стрелите си на арабските куршуми, и прогонил войските на шейха. Всичко това било само предлог за убийства, нашествия и грабежи. Майорът бил ограбен напълно, съблекли го гол и ако не бил един кон, под корема на който се скрил и чрез бесния му галоп успял да се измъкне от победителите, никога не би се завърнал в Кука, столицата на Борну.
— Но кой е бил този майор Денхам?
— Един смел англичанин — от 1822 до 1824 година той водел една експедиция в Борну заедно с капитан Клапертън и доктор Удней. Те тръгнали от Триполи през месец март, стигнали в Мурзук, столицата на Фецан, и по пътя, по който трябвало да тръгне по-късно доктор Барт, за да се завърне в Европа, на 16 февруари 1823 година пристигнали в Кука, край езерото Чад. Денхам правил различни проучвания в Борну, в Мандара и по източните брегове на езерото. През това време на 15 декември 1823 година капитан Клапертън и доктор Удней навлезли в Судан чак до Сакату и Удней, умрял от преумора и изтощение в град Мурмур.
Мосфея отдавна вече се беше скрил зад хоризонта. Мандара разстилаше пред очите на пътешествениците чудното си плодородие, с акациевите гори, с ливади с червени цветя и с тревистите растения в полята с памук и индиго. Шари, който се влива осемдесет мили по-далеч в езерото Чад, влачеше буйните си води.
Няколко ладии, дълги петдесет стъпки, се спускаха по течението на Шари. „Виктория“, на хиляди стъпки над земята, почти не привличаше вниманието на туземците. Но вятърът, който дотогава духаше доста силно, почваше да стихва.
— Дали няма да попаднем пак в пълно затишие? — каза докторът.
— Не вярвам, господарю! Пък и сега имаме вода и пустинята не е страшна.
— Не, но населението е по-страшно.
— Ето нещо, което прилича на град — каза Джо.
— Това е Кернак. Последният лъх на вятъра ни носи нататък и ако искаме, можем да нанесем точния му план.
— Няма ли да се приближим? — попита Кенеди.
— Това е най-лесното, Дик. Ние сме точно над града. Позволи ми да завъртя за миг крана на горелката и скоро ще се спуснем.
След половин час „Виктория“ висеше неподвижна на двеста стъпки над земята.
— Ние сме на такова разстояние от Кернак и дори по-близо, на каквото разстояние би се намирал от Лондон човек, кацнал на купола на черквата Свети Павел — каза докторът. — И така, ще можем да разгледаме добре града.
Столицата на Логум се виждаше тогава цяла-целеничка, като на длан. Тя беше истински град, с прави и доста широки улици. Сред голям площад имаше пазар за роби. Бяха се стекли множество купувачи, защото жените в Мандара имат твърде малки ръце и крака, търсят се много и са доходна стока.
При появата си „Виктория“ направи същото впечатление, което беше правила вече толкова пъти: раздадоха се викове, последвани от дълбоко учудване; зарязаха сделките, работата спря, шумът стихна. Пътешествениците стояха напълно неподвижни и не пропускаха нито една подробност от многолюдния град. Спуснаха се дори на шестдесет стъпки над земята.
Тогава управителят на Логум излезе от своя дом, като развяваше зеленото си знаме, придружен от музикантите си, които духаха, та се късаха — без да скъсат белите си дробове, разбира се — в хрипкави биволски рогове. Тълпата се събра около него. Доктор Фергюсън искаше да говори с тях, но не можа.
55
Не симпатизирам нито на негри, нито на араби, но се усещам длъжен да предположа, че арабите както тогава, така и още по-отдавна са имали наука, култура, че и други неща… :-) Бел. на Виктор от http://bezmonitor.com