— А романите на абонаментен принцип — които някога изкарваха прехраната на собственото ми издателство — постепенно изчезват.
— Съвсем вярно, господин Клемънс.
— Тогава как, бога ми, се очаква да си изкарваме надниците? — попита настоятелно Клемънс между дръпванията от хаванската си пура.
— Дори серийните романи изчезват от списанията.
— Много трудно се уговарят издатели, много трудно — промърмори Джеймс.
— Хенри — каза Хауълс и уморените му очи живнаха. — Помниш ли преди девет години — мисля, че беше в началото на осемдесет и четвърта — когато книгата ми „Възходът на Сейлъс Лапъм“ излизаше на серии в „Сенчъри“ едновременно с твоята „Бостънци“?
— Бях силно поласкан, че скромният ми ранен опит в писането дели печатарска площ с твоя шедьовър — каза Джеймс. Уилям Дийн Хауълс прие с кимане комплимента.
Холмс забеляза почти неуловимата, прикрита, но въпреки това — поне за него — забележима промяна в лицето на Хенри Джеймс. Изражението, което изчезна преди някой да осъзнае, че го е видял наистина, напомни на Холмс за благоприлично малко момиче, което се кани да каже или да направи нещо пакостливо.
— Господин Клемънс — рече Джеймс, — някога случвало ли ви се е да прочетете „Бостънци“?
През лицето на самоуверения Клемънс премина странно смутено изражение.
— Ами… не, сър… господин Джеймс, все още не съм имал това удоволствие.
— Питам — рече съвсем тихо Джеймс с едва доловима усмивка, — защото един мой английски приятел спомена, че е присъствал на банкет в Бостън горе-долу по същото време — хиляда осемстотин осемдесет и четвърта, мисля — когато вие сте заявили от подиума, и мисля, че ще ви цитирам точно: „Бих предпочел да ме запратят в рая на Джон Бъниан27, отколкото да седна да прочета «Бостънци».“
Холмс беше смаян от смелата фронтална атака на Джеймс срещу Клемънс. Детективът го познаваше съвсем отскоро, но всичко, което бе забелязал досега у поведението на писателя — всичко — предполагаше, че Джеймс е готов почти на всяка цена да избягва споровете, а ако бъде принуден да се намеси, предпочиташе да го направи с изтънчени намеци и завоалирани иронични нюанси. А сега се изправи пред Клемънс като адмирал Нелсън срещу френската или испанската флотилия — право срещу тях.
Очевидно смаян беше и Самюъл Клемънс/Марк Твен. Лицето на писателя, което обикновено бе оживено от толкова много драматични смръщвания или контролирани изражения на преувеличена изненада или веселие, сега изглеждаше също толкова озадачено, открито и прочувствено смутено, колкото и лицето на единайсетгодишно момче, хванато, докато бърка в буркана със сладки.
— Аз… той… аз… — заекна Клемънс и бузите му изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат от разширилите се капиляри. — Не беше… определено нямах предвид… подиуми… банкети! — Последните две думи бяха произнесени с отвратен тон и подчертани от Клемънс с махване на ръката, сякаш се опитваше да разнесе някаква неприятна миризма. Той се приготви да си запали нова пура, съсредоточавайки върху действието цялата си енергия, макар че в пепелника димеше предишната, от която все още оставаха около две трети.
По бледото, застинало лице на Уилям Дийн Хауълс Холмс се досети, че точно той е предал обидните думи на Джеймс преди почти десет години.
Джеймс остави тежкото мълчание да продължи още няколко възхитителни секунди, след което каза:
— Но, сър, много читатели — а и след като мина доста време, включително и стоящият пред вас — напълно споделят мнението ви за недостатъците на „Бостънци“. Освен това напълно и чистосърдечно съм съгласен с вас, сър, че няма по-ужасен ад от това човек да попадне в рая на Джон Бъниан.
Известно време цареше мълчание. Клемънс дръпваше от пурата си, Джеймс и Хауълс пушеха цигарите си, а Холмс пуфтеше с лулата си. Четиримата мъже се спогледаха през изпълнената с напрежение, но колегиална синкава мъгла.
— Хенри — каза Хауълс, след като си прочисти гърлото, — ти разшири дейността си, както биха казали бизнесмените, към театъра, нали?
Джеймс кимна скромно.
— Преди три години, по молба на господин Едуард Комптън, адаптирах романа си „Американецът“ в пиеса. Той не беше съвсем подходящ за драматизиране, но пренаписването и редактирането на пиесата ми осигуриха тъй необходимия театрален опит.
— Беше ли поставена на сцена? — попита Клемънс.
— Да — отвърна Джеймс. — И дори имаше известен успех. Както в провинцията, така и в Лондон. Следващата драма, която ще напиша, ще бъде изцяло за театъра и няма да е адаптация. Ако трябва да бъда искрен, донякъде чувствам, че най-накрая съм открил истинското си призвание. Намирам драматическото писане, с наблягането му върху сценичността, за много по-интересно от романа или късата форма, не сте ли съгласни с мен?
Клемънс изсумтя.
— Аз адаптирах книгата си „Позлатеният век“ в пиеса, известна повече като „Полковник Селърс“ заради яркия главен герой, изигран от Джон Т. Реймънд. Познавате ли Реймънд, господин Джеймс?
— Не сме се запознавали, нито съм гледал някое от представленията му — отвърна Джеймс.
— Той е идеалният полковник Селърс — каза Клемънс. — Това се случи по време на президентството на Грант и той присъства на едно от представленията в Ню Йорк; едни мои приятели ми казаха, че през цялото време от балкона се чувал смехът на президента.
— Значи е било комедия? — попита Джеймс.
— Отчасти — отвърна Клемънс. — Поне Джон Т. Реймънд я направи да изглежда като такава. На мен би ми допаднало повече, ако беше изиграл прочутата си сцена с яденето на ряпа повече в духа на чистия патос на бедността, с каквито намерения я бях написал аз, отколкото като чисто комедиен елемент, в какъвто я превърна Реймънд. Но не мога да се оплача. „Полковник Селърс“ събра десет хиляди долара в първите си три месеца и смятам, че ще ми донесе още седемдесет и пет или сто хиляди долара, преди пиесата или аз, или и двамата, да умрем от старост.
Четиримата мъже отново потънаха в мълчание, докато вулгарността от обявяването на това колко пари е спечелил някой за работата си остана да се носи във въздуха заедно с дима от пури, цигари и лули. Холмс огледа изучаващо Самюъл Клемънс. В по-голямата си част работата му зависеше както от разчитането на улики, така и от разчитането на хора. Преценката на качествата на даден човек, на правдивостта на думите му или на убедителността на личността му водеше до повече разкрития в детективската работа, отколкото проверката на отпечатъците от стъпки или типа цигарена пепел, останала на местопрестъплението. Клемънс, забеляза Холмс, използваше вулгарността като инструмент — не само за да шокира публиката си (а публика бяха всички, които се намираха около него), но и с надеждата да стигне още по-далеч, до някакво по-висше ниво на хумор или фарс.
По-висше поне за Клемънс.
Сякаш прочел мислите на Холмс, Клемънс извади пурата от устата си и се наведе напред.
— Ами вие, господин Джеймс? Какво мислите за печеленето на пари от писането на пиеси за някакви си обикновени актьори?
Джеймс се усмихна.
— Имам приятели, които биха заклеймили тези пари като позорни.
— Бога ми, та те са позорни! — извика Клемънс, плескайки се по коленете. Момчешкото смущение и вината бяха изчезнали, заменени от момчешки ентусиазъм. — А богатството, натрупано напоследък от писането на пиеси за театъра от, да речем, онзи ирландец Оскар Уайлд, е два пъти по-позорно!
— Два пъти по-позорно? — повтори Хенри Джеймс.
— Два пъти по-позорно — потвърди Клемънс. — Защото не е ваше и определено не е мое.
27
Джон Бъниан (1628-1688) — английски християнски писател и проповедник, автор на творбата „Напредъкът на поклонника или Пътешественикът от този свят до онзи“ (1678-1684) — една от най-известните алегории, изключително популярна за времето си. — Б.пр.