През последните десет дни преди пристигането им в Ню Йорк проведоха пет изумителни разговора — откровения всъщност — и Джеймс трябваше да ги осмисли не само по съдържание, но и в контекста на мястото, където бяха проведени.
Първият беше пред хотела му на Рю дьо ла Пе след късната им вечеря в нощта, когато се бяха срещнали.
— Абсурдно е, разбира се, дори да се помисли, че мога — или че бих пожелал — да отида в Америка точно сега — бе казал Джеймс, стиснал чадъра си като оръжие с двете си ръце.
— А трябва — заяви спокойно Холмс. — Случаят ми зависи от това.
— Случаят? — повтори Хенри Джеймс. — Смятах, че сте се отказали да бъдете частен детектив, когато сте фалшифицирали смъртта си преди две години.
— Съвсем не — рече Холмс. — Дори като Ян Сигерсон проведох няколко разследвания в Турция, Индия и на други места. Но те бяха за брат ми Майкрофт, за Уайтхол и за Англия. Сега установявам, че отново трябва да поема частен случай. Да разкрия една загадка, която почти сигурно няма нищо общо с политиката.
Джеймс продължи да стиска сгънатия чадър пред гърдите си като оръжие. Дъждът беше спрял.
— Нека позная — каза той. — В отсъствието на доктор Уотсън вие се нуждаете от мен, за да пиша хроника на приключенията ви. Да бъда вашият Бозуел6.
Гръмогласният смях на Шерлок Холмс отекна в стените на съседните сгради.
— Не, съвсем не, господин Джеймс. Ролята на Бозуел не би ви подхождала в никакъв случай, особено пък в записването на подробностите от някаква загадка.
Джеймс леко се засегна от думите му. Той се смяташе за способен да напише всякаква история — стига темата или стилът ѝ да не са под достойнството му. А като младеж беше написал и няколко такива срещу заплащане.
— Имам предвид — продължи Холмс, — че макар да не съм имал удоволствието да прочета някой от романите или по-кратките ви произведения, господин Джеймс, мнозина от литературно образованите ми познати — включително самият Уотсън — са ги чели. И от онова, което са ми разказвали, вашето описание на най-вълнуващите приключения, които бихме могли да преживеем в Америка, ще включва красива млада американка като главна героиня, ще се появяват най-разнообразни благородници и благороднички, неразбираеми диалози ще се редуват с объркани описания и няма да се случи нищо вълнуващо, освен някой каламбур или че ще закъснеят с поднасянето на чая.
Джеймс се зачуди дали не трябва да се засегне или да реагира обидено, но реши, че не. Общо взето, му беше забавно.
— В такъв случай не виждам защо ви е нужно присъствието ми на донкихотовския ви излет в Америка, който възнамерявате да предприемете, сър.
— Ах, но аз наистина се нуждая от вас, господин Джеймс — каза Холмс. — Нужен сте ми като поръчител, за информация, като американска връзка, за — как го нарекохте по-рано? — за прикритие и за компания. Ще бъда в чужда страна и за да разкрия загадката, ще ми е нужна вашата помощ. Искате ли да научите какви са причините за това?
Джеймс не каза нищо. Мислите му вече се бяха отклонили от самоубийството в Сена и се бяха насочили към мекото легло в хотелската му стая, която се намираше на двайсетина крачки и едно изкачване с асансьор от мястото, на което стоеше в момента.
— През март 1891 година, преди почти точно две години — продължи Холмс, който или не забелязваше, или не се интересуваше от твърде очебийната липса на интерес у Джеймс, — ергенската ми квартира на Бейкър Стрийт 221 посети един вероятен бъдещ клиент. Изпадналият в беда джентълмен беше американец, поводът на посещението му бе убийство в американската столица и името му беше Едуард Хупър. Той ми показа трите хиляди долара, които бе готов да ми плати, ако отида с него в Америка и разкрия загадката на смъртта на сестра му. Приех само един долар — като предварителен хонорар — но се наложи да изчакам три години, преди да започна да работя по… загадката.
— Не, аз нито познавам, нито съм чувал за… — започна Джеймс, но млъкна внезапно.
— Мисля, че познавате сестрата на господин Едуард Хупър — Мериън Хупър Адамс — каза Холмс.
— Клоувър. — Хенри Джеймс произнесе думата толкова тихо, че сам едва успя да чуе двете срички. — Клоувър Адамс. Още от малка всички наричаха Мериън Хупър „Клоувър“7. Отиваше ѝ.
6
Джеймс Бозуел, спътник и биограф на влиятелния английски литератор от XVIII век д-р Самюъл Джонсън. — Б.пр.