— Споменавам го — продължи Холмс, — защото откривам същия анализ на полифоничната диалогичност на многобройните аз-ове и особено на духовното ядро, която „личното аз“ непрекъснато улавя в потока на мисли и събития — брат ви толкова гениално го е нарекъл „поток на съзнанието“ — и във вашето писане, сър. Тоест във вашите разкази, романи и герои. Изумен съм как двама братя, които през повечето време са разделени от цял един океан, могат толкова умело да стигнат до една и съща интерпретация и обяснение на човешкото съзнание — вашият брат от научна гледна точка, а вие от литературна, и то дори още по-мащабно.
За пръв път от години Хенри Джеймс изгуби дар слово. Накрая успя да каже само:
— Благодаря ви, сър. Чели сте творбите ми? — Той долови странните нотки в гласа си при задаването на този въпрос.
— От години чета и се наслаждавам на творбите ви — отвърна Шерлок Холмс. — Поради причини, които може да са твърде очевидни, намирам вашата „Принцеса Касамасима“ за възхитително изследване върху това как работническата класа в Англия и Америка се обръща към анархията… и към тероризма.
Джеймс отново кимна скромно на събеседника си. Писателят беше прекомерно доволен от своята „Принцеса Касамасима“. Първо, защото романът беше съвършено различен от „Дейзи Милър“ и многото му разкази за първата среща на млади американки с Европа, но книгата получи малко и смесени отзиви от критиката.
И сякаш отново прочел мислите му, Холмс каза:
— Прочетох една рецензия в „Таймс“, която критикуваше романа — и вас — заради твърде наситените социални контакти в неделите. — Детективът поклати глава и се усмихна. — Този критик, както вероятно и мнозина от вашата висша класа, просто не разбират, че за чуждестранната работническа класа, която описвате, неделните следобеди са единственото време, в което те могат да развиват някаква социална дейност.
— Точно така! — възкликна Джеймс, който, за да напише романа, в който разказваше за работниците с чуждестранен произход, беше направил по-задълбочени проучвания, отколкото за която и да е друга от книгите си. — Благодаря ви, че сте го осъзнали.
— Затворът, толкова умело описан в книгата ви, е „Милбанк“ — каза Холмс. — Видях ви там — вътре в затвора — рано една декемврийска утрин през осемдесет и четвърта. Придружаваше ви един от навъсените дневни надзиратели; той ви водеше към женското крило — сигурно беше решил, че то няма да подейства толкова угнетяващо върху чувствителността на един прочут писател. Но надзирателят с малкия фенер вървеше толкова напред, че вие изглеждахте сам, докато се промъквахте по тесните метални стълби покрай килиите, отърквайки раменете си в студените каменни стени.
— Да! — възкликна изуменият Джеймс. — Но по време на посещението ми не видях друг джентълмен там. Нито дори директора на „Милбанк“, с когото се бях свързал, с помощта на един мой любезен приятел в Уайтхол, за да получа разрешение за посещението. Къде бяхте вие, сър? Вероятно в процес на предаване на някой злодей, когото двамата с доктор Уотсън току-що сте били заловили?
— Бях затворник — отвърна Холмс. — Видях ви през мъничката шпионка на вратата на килията ми — пазачите твърде често ги мързи дори да я затворят — преди да изкачите стълбите към женското отделение.
— Затворник? — ахна Джеймс. Той знаеше, че изумлението му се е изписало на лицето.
— Прекарах там дегизиран почти два месеца — ако затворническото облекло, следите от побой и острото недохранване заради помията, която предлагат в „Милбанк“, могат да се нарекат дегизировка — и планът ми беше да се сближа с друг затворник, за когото бях сигурен, че е убиец на млади жени, но признавам, господин Джеймс, че неведнъж през ума ми минаваше мисълта, че ако нещо се случеше с инспектор Лестрейд и директора на затвора, и до ден-днешен щях да си лежа в „Милбанк“.
— Кой беше убиецът? — попита тихо Джеймс.
— Един завършил в Оксфорд адвокат на име Монтагю Друит29 — каза Холмс със замъглен поглед, сякаш гледаше назад във времето. — Освен това Друит беше учител с отбелязани в характеристиката периодични умопомрачения и една неделя е бил открит край училището, в което преподавал, омазан с кръв. Вътре в училището се намирало мъртвото и подложено на вивисекция тяло на някоя си Мери О’Брайън, една от ученичките му. Друит е намерен за виновен от съдилището от по-нисша инстанция, но остана в затвора „Милбанк“ само няколко дни повече от мен. Имаше приятели по върховете, особено в Инс ъф Корт30, и на втория процес го обявиха за невинен — приеха обяснението му, че наминал през училището в неделя, за да си вземе учебниците, за да се подготви за уроците в понеделник, намерил госпожица О’Брайън там мъртва и в скръбта си я прегърнал — което обяснява голямото количество кръв по дрехите му.