— Може би ще пожелаете да рецензирате книгата на господин Пиърсън — рече Адамс.
— Ще го направя! — отвърна Рузвелт с още по-широка усмивка.
— Ще помоля издателя му да ви изпрати копие.
— Междувременно искрено ви препоръчвам пая — обади се Клара Хей. — Трюфелите са изключително вкусни и се надявам всички да са забелязали изкусния начин, по който ги е подредил шеф Ранхофер. След пая ще похапнем малко шербет, а после… после… мисля, че идва ред на примкарите.
— Примкари? — рече Хенри Кабът Лодж. — А не потапници35?
— Очевидно напоследък е почти невъзможно човек да открие потапници — рече Джон Хей. — Вероятно заради липсата на любимия им див кервиз или заради изчезването на блатистите им местности, или, както казват някои, заради прекомерното им изтребване.
— Най-вероятно ги крият умишлено — заяви Хенри Адамс. — Наговорили са се да вдигнат цените на потапниците в ресторантите и кланиците. Знаете ли, че почти две трети от приличните ресторанти в Ню Йорк са притежавани, официално или чрез подставени лица, от евреи?
Всички продължиха да се хранят, с изключение на Дел Хей, който попита:
— Наистина ли?
— Чистата истина — отвърна Адамс. — Създаването на изкуствен недостиг на патици на пазара, за да се вдигне цената им, е точно онова, в което тези хора — евреите — ги бива изключително много.
Отново настъпи мълчание.
— Какво пък — каза Хенри Кабът Лодж, обръщайки се наляво към очевидно разстроената Клара Хей, — примкарите са също толкова вкусни, колкото и потапниците, а според мен нищо не може да надмине невероятния терин от гъши дроб, който ни беше предложен тази вечер. Моите поздравления не само за готвача, а и за прелестната ни домакиня.
Клара се усмихна и се изчерви. Прислугата събра чашите за кабернето „Щайнбергер“, което бяха поднесли заедно с гъшия дроб, и напълниха новите, по-големи чаши с „Кло дьо Вужо“. Разговорът продължи.
От началото на вечерята бяха минали почти два часа и половина и ако всичко приключеше сега — ако всички се бяха разотишли веднага след подбраната селекция сирена — няколко живота щяха да поемат по съвсем различен курс. Но glacée à la napolitaine36 приповдигна духовете и последните вина за вечерта (преди брендито за мъжете в библиотеката, разбира се) — „Шато Лафит“ и мадейра резерва — подействаха чудесно, макар че Дел Хей като че ли беше достигнал лимита си за вино още когато поднесоха „Дуке Порто“ със сирената, че дори и по-рано, когато разляха „Кло дьо Вужо“ за пая с месо. Осмата и деветата чаша вино за вечерта накараха Дел да се умълчи, дори да се навъси малко, но развърза и без това сладкодумните езици на повечето хора край масата. Само Шерлок Холмс и сенатор Камерън не казваха почти нищо; Хенри Кабът Лодж беше разказал една забавна история с поднасянето на сирената, и все още бе в бъбриво настроение.
Внезапно Хелън вдигна чашата си с вино.
— Пихме за толкова много неща, но все още не сме вдигнали тост за завръщането на чичо Хари в Съединените щати!
— Правилно! — извика Джон Хей и всички пиха за завръщането на Хенри Джеймс.
— Искрено се надявам, че този път господин Джеймс ще остане в Америка — каза Теодор Рузвелт. Очите на младия мъж блестяха, но Джеймс бе забелязал колко малко вино беше изпил комисарят.
Той отвърна с усмивка на коментара, но каза:
— Уви, скоро ще трябва да се върна в скромния си малък лондонски апартамент в Кенсингтън. Изкарвам си хляба с писане и още по-рядко намирам време да се насладя на възхитителни вечери като тази. Истинско удоволствие, Клара. Джон.
Клара Хей се изчерви и се усмихна, а съпругът ѝ кимна.
— Не, сериозно говоря — рече Рузвелт. — Новата американска раса се нуждае от своите писатели. Америка има нужда емигриралите ѝ писатели да се върнат у дома и да пишат за Америка. Не сте ли съгласен, господин Холмс?