Сутринта на понеделник, трети април, предвещаваше почти идеален пролетен ден. Въздухът бе прохладен и свеж след нощните превалявания, но топлото слънце обещаваше температура около двайсетте. На всяка улица се виждаха разлистени дървета, цъфнали череши и кучешки дрян, а цветните лехи пред къщите постепенно започваха да се оцветяват.
Джеймс и Холмс чакаха пред пансиона на госпожа Стивънс, когато Адамс се появи със стария си открит кабриолет, теглен от два големи лъскави коня. Кочияшът скочи от капрата и отвори вратичката. Холмс и Джеймс се качиха и се настаниха срещу Адамс, който седеше, отпуснал двете си ръце върху дръжката на бастуна. Той се усмихваше.
— Толкова се радвам, че намерихте време да дойдете днес с мен. — Адамс се обърна към кочияша и каза: — Върни се обратно към Лафайет Скуеър, Саймън.
Холмс и Джеймс се спогледаха. Лафайет Скуеър се намираше само на няколко пресечки оттам. Да не би Адамс да възнамеряваше да ги откара у дома си — или у Хей?
Не. Когато стигнаха до Лафайет Скуеър, кочияшът не спря и потропването на масивните копита на конете продължи да отеква във високите сгради, обграждащи обраслия с дървета площад. Днес тревните му площи изглеждаха особено зелени. Холмс погледна към статуята на яхналия кон Андрю Джаксън, която се издигаше в центъра на площада.
Адамс проследи погледа му и каза:
— Когато ставаше дума за тази статуя, съпругата ми Клоувър винаги я наричаше „Джаксън на неговото конче-люлка“. Не беше далеч от истината… това е първата бронзова статуя, изливана в Америка, и първата статуя на кон, изправен на задните си крака. Уви, скулпторът, някой си Кларк Милс, никога преди това не бил виждал подобна статуя и се боя, че това си е проличало в крайния продукт.
Холмс се усмихна, но улови погледа на Хенри Джеймс. Всички знаеха, че Хенри Адамс никога не говореше за мъртвата си жена, но ето че го беше направил.
— Всъщност — продължи Адамс, — накарах Саймън да ни прекара оттук, преди да продължим за гробищния парк Рок Крийк, защото не знаех дали Хей ви е разказал историята на някои от къщите около площада, господин Холмс. Случилото се тук може да представлява интерес за човек с вашата професия.
— Не — отвърна Холмс. — С изключение на вашата къща и тази на господин Хей, никой не ми е споменавал нищо за останалите.
— Тази високата, тясна къща тук… — каза Адамс, посочвайки я с бастуна си, но без да го вдига високо, върхът му само леко се подаде над вратата на кабриолета. — Беше я наел генерал Джордж Маклелън по време на Гражданската война. Джон Хей разказва интересната история за една нощ, когато президентът Линкълн — следван по петите от двайсет и три годишния Хей — отишъл, за да разговаря с генерала… малкия Бонапарт, както обичал да го наричат… но Маклелън бил излязъл. Линкълн и Хей седнали в гостната, за да го чакат. Почти цял час по-късно дребничкият генерал — дребничък само на ръст, уверявам ви, защото Маклелън вярвал, че е роден за диктатор и имал навика когато говори за Линкълн, да го нарича „истинска горила“ — влязъл, видял, че Линкълн го чака, и се качил по стълбището на горния етаж. Според Хей минал още около половин час и най-накрая Линкълн попитал един слуга дали генерал Маклелън ще слезе долу. „О, генералът си легна, сър“ — отвърнал слугата.
— Невероятно — рече Хенри Джеймс.
Адамс се усмихна.
— Точно това казал Хей на президента, докато се прибирали в Белия дом в тъмното и дъжда. Той заявил, че Линкълн — че никой президент на Съединените щати — не може да търпи подобна безочливост. Отговорът на Линкълн бил: „Готов съм да изтърпя този човек, стига да спечели войната за нас“.
— Много интересно — рече Холмс, — макар да не откривам връзка с професията ми.
— Така е — отвърна Адамс. — Но тук… — Бастунът посочи към друга къща, няколко врати по-нататък. — Тук е живял полковник Хенри Ратбоун, който е бил промушен от Джон Уилкс Бут в театър „Форд“ същата вечер, когато там е бил убит президентът. — Адамс млъкна и погледна към Холмс. — Реших, че това може да ви заинтригува, господин Холмс, тъй като проявявате силен интерес към покушенията.
— Полковникът оживял ли е? — попита Холмс.
— Да, да… оживя. Полковник Ратбоун се сборил с Бут, след като актьорът прострелял президента в тила, но Бут бил въоръжен и с кама, освен с пистолета си, и нанесъл жестоки рани на ръката и главата му, преди да скочи на сцената и да изкрещи мелодраматичното си Sic semper tyrannis37!
— Не четох ли някъде, че полковник Ратбоун обвинявал себе си заради това, че не успял да спре Бут? — попита Джеймс.