А в по-скорошни времена, натиснат от подаграта преди решението си да замине за Париж, той беше писал на Стивънсън:
Не ме съди — опростенческата и ограничаваща нужда ме сграбчи с жестоката си ръка и бях принуден по един или друг начин да се сдобия с парите, които не мога да печеля чрез литература. Книгите ми не се продават и по всичко си личи, че същото чака и пиесите ми. Затова, без да ми мигне окото, възнамерявам да напиша поне половин дузина.
В онази петъчна вечер през април 1893 година, само една седмица и един ден преди петдесетия си рожден ден, Джеймс осъзна, че така и не е успял да схване напълно какво точно изисква писането за театъра. И все пак бе донесъл в куфара си три завършени комедии, драма, написана специално за една актриса, чиято възраст отдавна бе надхвърлила тази на създадената специално за нея героиня, разширени записки върху още пет пиеси и пълните три действия на сериозна драма, която възнамеряваше да озаглави „Гай Домвил“.
В една от по-ранните бележки си беше направил списък от имена за едноименния герой на тази пиеса, разказваща за самотна издънка на богато семейство, който е призован от манастира, за да избира между Божиите заповеди и продължаването на рода чрез брак и деца. Джеймс носеше и първоначалните записки, които беше направил години по-рано във Венеция, след като бе чул анекдота за един послушник, който бил принуден да избира или да се отрече от свещения си обет, или от продължаването на рода си. Тогава смяташе, че може да го развие в разказ, и му беше дал временно заглавие „Героят“:
Ситуацията, в която се намира някогашен член на богато венецианско семейство (забравих кое), който станал монах и бил изведен почти насила от манастира си и бил върнат обратно в светския свят, за да не изчезне фамилното име… — абсолютно задължително било да се ожени.
Джеймс отдавна се беше отказал от „Героят“ като заглавие за сценичната версия на разказа, беше добавил няколко драматични — може би мелодраматични — пласта към основния избор, който трябва да направи героят, и беше решил, че от всичките възможни имена за героя му — имена, които изпълваха две страници в една от тънките тетрадки в куфара му — най-много му харесва „Домвил“. Повече време му отне да открие подходящо първо име за героя — тогава в главата му се беше въртяло „Бой“, просто защото му харесваше звученето — но през последните няколко месеца в съзнанието му бе изкристализирало „Гай“. Гай Домвил. И очевидно действието вече нямаше как да се развива във Венеция.
Но щеше ли героизмът на главния — и изключително мъжествен — герой да се изрази в приемането на брака без любов (брак, в който един злодей със злодейското име Девениш се опитва да примами Гай Домвил), или героят щеше да устои на изкушението и да се отрече от живота, любовта, семейството и всякакво бъдеще за името на благородната фамилия, завръщайки се към свещените обеди и безбрачието?
Докато лежеше в полумрака в стаята си, а слабата светлина от нощната лампа осветяваше единствено бледите му ръце и малката купчина тетрадки, Джеймс си представяше как двойното отрицание в края на пиесата напълва със сълзи очите на чувствителните души сред публиката. Представяше си как претенциозно облеченият му главен герой изрича с гръмовен глас; „Аз, милорд, съм последният от рода Домвил!“. Всички в театъра или щяха да плачат, или да мълчат изумено.
Но дали щеше да е така?
Джеймс имаше чувството, че всеки момент ще заплаче. Искаше му се Шерлок Холмс да се върне.
На следващия ден, събота сутринта, точно една седмица преди очаквания с ужас рожден ден, току-що приключил със закуската си — Грегъри беше изнесъл таблата с обичайната си експедитивност веднага след като Джеймс позвъни — и облечен в майсторски ушит кафяв костюм на райета и жилетка, Хенри Джеймс седна на масичката до отворения прозорец на чудесната си стая и написа следното:
След препятствията, разочарованията, déboires42 на омразната театрална търговия, няма нищо по-успокояващо от това да си припомня, че литературата седи търпеливо на прага ми и че трябва само да дръпна резето, за да пусна вътре изящната мажа форма, която все пак е най-близка до сърцето ми и с която далеч не съм приключил. Пускам я и познатите славни часове се завръщат; преживявам ги отново — добавям поредната маша тухла към литературния монумент, който трябва да довърша.
Джеймс се спря и погледна към написаното. Пълни глупости. Сантиментални бръщолевения. Той си беше поставил за цел да натрупа състояние, пишейки за театъра, и нямаше никакво малко резе, което да дръпне и да пусне онази уютна — и финансово незадоволителна — литературна форма да се промъкне обратно на пръсти.