Холмс последва човека си по улицата и през кратка поредица от пътувания с конни трамваи; накрая мъжът слезе и закрачи пеша по неравното калдъръмено продължение на Флатбуш Авеню, следван на половин пресечка от детектива. Мишената му нито веднъж не погледна назад през рамо, нито се спря пред някоя витрина, за да провери в отражението си дали не е преследван.
Холмс знаеше, че някога Бруклин — с изключение на ирландските и негърските райони на север покрай реката — е бил богат, самодостатъчен град с широки, сенчести улици и много внушителни къщи. Кварталът, в който се намираха в момента, недалеч от мястото, където бяха съборили много стари сгради, за да построят пътища към Моста, далеч не изглеждаше внушителен. Прилична триетажна къща, с корнизи и ограда, боядисани в модерните розово, морскосиньо, ментовозелено или с багрите на залеза, можеше да е обградена от западнали стари сгради, чиито обитатели са се отказали да ги поправят или поддържат.
Човекът на Холмс изкачи четирите стъпала към една от по-хубавите къщи, отключи входната врата, извика нещо, което детективът не успя да чуе добре заради голямото разстояние между двамата, и веднага две малки момичета и жена с бебе в ръцете се хвърлиха да го прегръщат.
Момичетата, бебето и жената бяха чернокожи — като жената имаше особено тъмен цвят на кожата. Двете момичета, облечени с чисти бели рокли, бяха по-светлокожи, но имаха ситно накъдрени коси, които бяха грижливо сресани, заплетени и вързани с чисти панделки. Нямаше никакво съмнение, че това бе едно любящо посрещане. Този факт леко изненада Холмс. Мъжът, когото бе следил цял ден, беше бял.
— Да, имат три деца. Двете по-големи са момичета — каза госпожа Бейнс, жената с липсващия преден зъб.
— Малкото, бебето, е момче. И преди са имали момче, беше им първото, но то умря — каза госпожа Янгфелд, възрастна жена с посивяла коса. Нейна беше къщата от другата страна на улицата. — Кръстиха първото момче, онова, което умря, Лирой.
Лирой, помисли си Холмс. Краля25.
Той се беше отървал от гъстото лицево окосмяване, перуката и щръкналите предни зъби и си бе разделил косата на път, използвайки щедро крем за коса. Сега носеше дебели очила без рамки. В левия джоб на сакото му се виждаха седем молива. От куфарчето си беше извадил голяма папка, която изглеждаше пълна с официални формуляри.
Беше станало късно и в няколко къщи на Хъдсън Стрийт не отговориха на почукването му — бял мъж на прага в очевидно цветнокож квартал — но госпожа Янгфелд и нейната гостенка и добра приятелка госпожа Бейнс, която живееше малко по-надолу по улицата, надникнаха през прозореца и решиха, че превзето изглеждащият Холмс не представлява заплаха.
Не проявиха особен интерес, когато Холмс им обясни, че името му е господин Уилямс и че провежда „местно преброяване“, за да може Бруклинската квартална доброволческа асоциация да увеличи местните паркове и площадки, но щом извади по два долара, които щеше да плати на всяка в замяна на отговорите им на няколко въпроса за съседите, те веднага започнаха да се отнасят по-сърдечно с него.
— И фамилното им име е Тод? — попита Холмс, свивайки устни, докато ровеше из множеството формуляри в папката.
— Точно така — каза госпожа Янгфелд. — Джеймс и Ада Тод. Искате ли да знаете и имената на децата?
— Мисля, че няма да е необходимо — отвърна Холмс. — Но вие казахте, че в семейството има две момичета и едно момченце.
— Чакат още едно дете — обади се госпожа Бейнс. — Ада ми каза, че старата им къща вече им е прекалено малка.
— Случайно да знаете на каква възраст са? Приблизително ще свърши работа. — Холмс говореше с леко съскане през непрекъснато свитите си устни. Той беше правителствен бюрократ, на когото му харесваше да е правителствен бюрократ. (Веднъж, в раздразнението си, бе обвинил брат си Майкрофт в това, а той веднага му беше отговорил, провлачвайки бавно думите: „Но, братко, аз не работя за британското правителство. Нерядко аз съм британското правителство“.)
— Господин Тод е около петдесет и една-петдесет и две годишен. Ада ще навърши трийсет и две на идния девети април — каза госпожа Янгфелд.
Холмс не коментира разликата във възрастта. Беше я забелязал със собствените си очи в намаляващата вечерна светлина.
— А имате ли представа кога са се оженили? — попита той със свити устни, подсвирквайки си леко. Поредната графа за попълване. Поредната кутийка за отбелязване.
— Какво ги интересува Доброволческите нещо си на Бруклин кога законна съпружеска двойка се е оженила? — сопна му се госпожа Бейнс. Ръцете ѝ се бяха свили в юмруци, опрени на кокалестите ѝ хълбоци.