— Никой не ни е казвал това в Полицейската академия. Не са ли те канили да изнесеш лекции?
— Никога — отвърна Валандер. — Не ме бива да говоря пред публика.
— Точно за това те бива най-много — поощри го тя. — Отказваш обаче да си го признаеш. Освен това си мисля, че ти всъщност искаш да го направиш.
— Във всеки случай сега не е моментът — сложи точка Валандер.
После се замисли над думите й. Наистина ли иска да говори пред бъдещите полицаи, които сега се обучават? По-рано бе убеден, че нежеланието му е неподправено. Сега изведнъж започна да се съмнява.
Излезе изпод навеса на автобусната спирка и забърза нататък през дъжда. Беше се появил вятър. По-късно продължи внимателно да претърсва апартамента на Катарина Таксел. В един кашон, дълбоко натикан в гардероба, откри множество дневници, които връщаха далеч назад времето. Започнала е да си води първия на дванайсет години. Валандер с изненада видя, че на корицата имаше красива орхидея. С несекващ ентусиазъм бе продължила да води дневниците през юношеските си години, та чак до зряла възраст. Последният дневник, който намери в гардероба, беше от 1993-та. Но след септември нямаше нищо написано. Той продължи да търси, ала не откри друг дневник. И все пак бе сигурен, че той съществува. На помощ му се притече Бирш, който вече бе приключил с обикалянето по етажите, за да търси свидетели.
Той откри ключовете за мазето на Катарина Таксел. Отне му около час да го прегледа. И там нямаше дневници. Сега Валандер беше убеден, че ги е взела със себе си. Били са в сака с надпис „Адидас“, който Юнас Хадер я бе видял да слага в багажника на червения „Голф“.
Накрая остана само писалището. По-рано набързо бе преровил чекмеджетата, но сега щеше да го претърси основно. Настани се в старовремския стол с резбовани драконови глави вместо облегалки за ръце. Писалището беше тип „секретер“, чиято горна част можеше да се отваря надолу и да служи като място за писане. На горната полица на секретера стояха подредени снимки в рамки. Катарина Таксел като малка. Седнала на една полянка. Отзад бели градински мебели. Неясни фигури, една, от които носи бяла шапка. Катарина седи до голямо куче. Гледа право в обектива. Широка лента за коса с фльонга. Слънчевата светлина пада косо отляво. До нея друга снимка: Катарина с майка си и баща си. Инженерът от захарната рафинерия. Има мустаци и излъчва самочувствие. По външност прилича повече на баща си, отколкото на майка си. Валандер свали снимката от полицата и погледна гърба й. Няма дата, но пише, че е направена във фотографско ателие в Лунд. Следващата снимка е от дипломирането. Бяла фуражка2, цветя около шията. Отслабнала е, станала е по-бледа. Кучето и настроението от полянката са останали в миналото. Катарина Таксел вече живее в друг свят. Последната снимка стоеше най-накрая. Стара снимка, с избледнели контури. Суров пейзаж край морето. Възрастна двойка сковано се е втренчила и обектива. В далечината е хвърлил котва тримачтов кораб без платна. Валандер си помисли, че снимката може би е правена на остров Йоланд. Вероятно някъде в края на миналия век. Бабата и дядото на Катарина. И тук нямаше нищо отбелязано от обратната страна. Върна снимката на мястото й. Няма никакви следи от Блумберг. Това е обяснимо. Липсват следи и от други мъже. Например бащата, за когото твърди, че не е Блумберг. Какво следва от това? Всяко нещо е от значение. Въпросът бе само какво. Измъкна едно по едно малките чекмедженца в горната част на секретера. Писма, документи. Сметки. В едно чекмедже бяха напъхани стари ученически бележници. Най-високи оценки е имала по география. Докато по физика и математика бе имала слаб успех. В следващото чекмедже откри фотографии, направени в автомат за паспортни снимки. Три момичета бяха събрали глави и правеха гримаси. Друга снимка. Пешеходната улица „Стрьогет“ в Копенхаген. Седят на пейка. Смеят се. Катарина Таксел е последната отдясно, на края на пейката. И тя се смее. Още едно чекмедже с писма. Някои са чак от далечната 1972-ра. Пощенска марка, изобразяваща бойния кораб „Васа“. Ако секретерът съдържа най-съкровените тайни на Катарина Таксел, то тя едва ли има с какво да се похвали, помисли си Валандер. Води безличен живот. Никакви страсти, никакви летни авантюри на гръцки острови. Затова пък е имала шестица по география. Продължи да преглежда чекмеджетата. Нищо не привлече вниманието му. После премина към трите големи чекмеджета най-отдолу. Нито следа от дневници. Нямаше даже тефтерчета. Не му харесваше да се рови във всеки пласт от безличните й спомени. Животът на Катарина Таксел не бе оставил никакви следи. Той не успяваше да я види. Дали тя бе могла да се види сама себе си?