- Ана, няма да ходиш на работа!
-Но...
- Не! Не спори!
Погледнах го ядно и чак сега забелязах, че още е по пижама.
- А ти ще ходиш ли на работа? - попитах.
-Не.
„Аз ли откачам?“
- Не е ли понеделник?
- Да. Така поне показва календарът.
- Кръшкаш от бачкане? - Присвих очи.
- Няма да те оставя сама тук пак да си навлечеш някоя беля. А и доктор Синг каза, че ще можеш да се върнеш на работа чак след седмица. Забрави ли?
Качих се на стола до него и леко повдигнах полата. Госпожа Джоунс ми поднесе чая.
- Изглеждаш добре - каза той, а аз кръстосах крака. - Много добре даже, особено тук. - И прокара пръст по кожата над дантелата на чорапа ми. Пулсът ми се ускори само от допира.
- Полата ти е много къса - каза с леко неодобрение, а очите му следваха движението на пръста му.
- Така ли? Не бях забелязала.
Той ме погледна и се засмя.
- Наистина ли не забелязахте, госпожо Грей?
Изчервих се.
- И не мисля, че този тоалет е подходящ за работа - каза той.
- Е, след като няма да ходя на работа, темата е изчерпана.
- Изчерпана?
- Изчерпана, да.
Той се засмя и продължи с омлета. Преглътна и каза:
- Имам по-добра идея.
- Така ли?
Той ме погледна изпод дългите си мигли, сивите му очи потъмняха. Поех рязко дъх. Слава богу! Крайно време беше.
- Ще отидем да видим докъде е стигнал Елиът с къщата.
Той майтап ли си правеше? Чак после си спомних, че трябваше да отидем още преди Рей да катастрофира.
- С удоволствие.
- Добре.
- Всъщност ти не трябва ли да си на работа?
- Не. Рос се върна от Тайван. Там всичко е минало добре. Всичко е наред.
- Нали ти щеше да ходиш там.
- Ана, ти беше в болницата!
-О!
- Да. О! Така че днес възнамерявам да си уплътня времето със съпругата си.
- Да си уплътниш времето? - Не можах да прикрия надеждата в гласа си.
Госпожа Джоунс сложи чинията с яйца пред мен и пак не успя да скрие усмивката си.
- Да, да си уплътня времето - засмя се Крисчън.
Бях прекалено гладна, за да продължавам да кокетнича и да флиртувам, и то със съпруга си.
- Винаги се радвам, когато се храниш - каза той, стана и целуна косата ми. - Отивам да си взема душ.
- Ммм... да дойда ли да ти изтъркам гърба? - попитах с пълна с яйца и хляб уста.
- Не. Яж!
Тръгна и си смъкна тениската. Един вид, възнагради ме с възможността да се насладя на голия му гръб и прекрасно изваяните му рамене. Спрях да дъвча. „Нарочно го прави! Защо?“
Карахме на север. Крисчън беше много спокоен. Бяхме оставили Рей и господин Родригес да гледат футбол в стаята на Рей в болницата. Подозирах, че Крисчън е купил телевизора с плосък екран.
Всъщност изглеждаше много по-добре след нашия „разговор“. Все едно някой бе свалил огромен товар от гърба му. Сянката на Робинсън не тегнеше така зловещо над нас. Може би защото бях решила да загърбя темата, може би защото и той беше решил да я загърби. Но сега го чувствах много по-близък. Вероятно защото ми се бе изповядал. И се надявах да е така и за в бъдеще. И все повече се отваряше за бебето. Е, не беше хукнал да купува креватче, но бях много по-обнадеждена.
Гледах го и го изпивах с очи. Сексапилен, рошава коса, късо спортно яке, бяла риза, джинси.
Той ме погледна, сложи ръка над коляното ми, погали ме нежно.
- Радвам се, че не си смени тоалета.
Бях сменила обувките с ниски, спортни, и бях облякла някакво яке, но не бях сменила полата. Пръстите му затанцуваха по бедрото ми. Сложих ръката си върху неговата.
- Ще продължаваш ли да ме дразниш?
- Може би - усмихна се той.
- Защо?
- Защото мога. - Усмихна се хлапашки.
- Тая игра се играе от двама - прошепнах.
Пръстите му продължиха да се движат по бедрото ми.
- Хайде да ви видим, госпожо Грей. - Усмихна се още по-широко.
Взех ръката му и я сложих на коляното му.
- Е, играй си я сам.
- Както пожелаете, госпожо Грей.
По дяволите! От тази игра май нямаше да излезе нищо добро за мен.
Крисчън зави по алеята към къщата ни. Вкара кода и големите бели метални врати се отвориха. Колата запълзя по алеята между дърветата, цялата застлана с листа - зелени, жълти, меднокафя-ви. Високата трева на моравата беше слънчево жълта, но тук-там се виждаха и зелени стръкчета. Денят беше много красив. Слънцето грееше и соленият дъх на Залива бе примесен с упоителния аромат на идващата есен. Такава тишина и красота! И като си помислиш, че това щеше да е домът ни.
След завоя видяхме къщата. Пред нея бяха спрели няколко камиона. Беше вдигнато скеле и няколко работници с каски се бяха качили по покрива.